кризата бе преодоляна поне за момента. Брандър и неговите хора, изглежда, бяха вън от опасност. По шума, които се вдигна, те разбраха, че Наял се е върнал заедно с хората си в западния лагер, откъдето вероятно бе и тръгнал. Старейшините на племето бяха останали близо до вратата на укреплението да обсъждат какво още могат да направят за норвежците. Затова Мира не можеше да си представи кой удряше толкова настоятелно на вратата в момента. Те станаха бързо и се втурнаха да отворят. Миг след това тя с облекчение разбра, че тайнствените посетители не бяха от хората на Наял, а идваха от името на Брандър. В единия от тях успя да разпознае мъжа, който бе заедно с Брандър на скалата, когато тя и сестрите й беряха ягоди предишната сутрин. Брандър го бе нарекъл Рурик и Мира знаеше, че това е по-малкият му брат.
При други обстоятелства не би се приближила до него. Като си спомни как бе издраскала лицето му, тя реши, че е по-добре да стои настрани. Но самият факт, че не бе дошъл Брандър, а идваше брат му заедно с един друг мъж, накара сърцето й лудо да забие. Затова избърза напред, за да разбере какво се е случило с техния предводител.
— Ние сме синове на братовчедката на Киарда Мак Айл, а Брандър е наш брат — обясняваше Рурик, когато тя се приближи до старейшините, които малко преди нея бяха заобиколили посетителите.
Мира присви очи на светлината, която идваше от факлите, за да ги разгледа по-добре. Значи това бе другият брат на Брандър, когото той бе нарекъл Ланг. Те двамата определено си приличаха, за разлика от Рурик. Само дето Рурик и Ланг бяха малко по-ниски.
— В такъв случай аз съм жената, която търсите — обади се Киарда, като излезе пред останалите.
В продължение на няколко минути тя не каза нищо, защото явно ги разглеждаше от горе до долу. Изглежда, че приликата с Брандър най-накрая я убеди, че казват истината, и тя отново заговори.
— И двамата сте съвсем мокри — каза тя загрижено и донесе одеяла, за да не настинат от вечерния студ.
Това бе доста странен начин на посрещане за жена, която за първи път виждаше синовете на многообичаната си братовчедка. И въпреки това той напълно подхождаше на стоическата поза, която Киарда се стремеше да запази.
— Благодаря, милейди — отговори Рурик, като й се усмихна с благодарност. — Наложи се да доплуваме обратно на брега, когато ирландските войници хванаха сестра ни.
— Сестра ви! — възкликна Киарда и като чу, че скъпата дъщеря на братовчедка й е в опасност, тя се отказа от всякакви усилия да се въздържа повече. — Но ние мислехме, че всички сте се измъкнали благополучно. Видяхме ви да отплувате с лодките.
Рурик кимна в знак на съгласие.
— Така направихме, но когато се обърнахме, с изненада открихме, че сестра ни Астрид по някаква причина бе останала. А сега ирландските войници са я взели и не знаем къде да я търсим.
Като каза това, той вдигна умоляващ поглед към старата жена, сякаш се надяваше, че от загриженост за своята племенница тя веднага ще даде отговор на тази загадка.
Киарда обаче не каза нищо. Тя прехапа устни, сякаш бе потресена от новината. Обърна се към старейшините и започна развълнувано да си шепне нещо с тях.
— Къде е брат ви тогава? Онзи Брандър, с когото се срещнахме днес следобед? — попита един от дядовците на Мира.
— О, той е ранен, милорд. Една стрела го улучи, когато се изтегляхме, оставихме го с няколко души от нашите мъже до горящия лагер.
Като чу това, времето за Мира сякаш спря. Тя се успокои, като разбра, че Брандър бе само ранен, а не убит, но въпреки това се разтревожи силно. В края на краищата тя бе виновна за това, че брат Лон първо забеляза норвежкия лагер, а след това каза на Наял новината. Затова на нея не й оставаше вече нищо друго, освен да отиде бързо при Брандър и да види с какво може да му помогне.
Но какво си мислеше? Не можеше да отиде при него просто така. Беше вече тъмно и не можеше да се излиза от укреплението. Още повече, че на вратата вече се бе събрала тълпа от старейшини, които бяха блокирали изхода. „През подземните тунели“ — изведнъж се сети тя. Разбира се! Щеше да стигне до Брандър като миналата нощ. Ще вземе билки и успокояващи отвари, които успее да намери, и ще се измъкне от укреплението през подземните тунели. Ако, да пази Господ, раната на Брандър бе смъртоносна, мястото й сега бе до него и изобщо не я интересуваше каква бе цената, която щеше да заплати за това забранено излизане.
За момент се изкуши да остане при другите и да попита Рурик дали Брандър е ранен сериозно. Ако разбереше, че състоянието му не е толкова тежко, това можеше да й спести риска да ходи при него. Тя обаче не намери сили за този въпрос. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде и всички ще разберат за силните й чувства към Брандър. Затова реши, че е по-разумно просто да се измъкне, отколкото да рискува родителите й да разберат колко е влюбена в него.
Сега трябваше да бърза, докато хората от клана бяха все още твърде заети с посетителите, за да забележат отсъствието й. Без да се колебае повече, тя се обърна и се измъкна крадешком към края на тълпата и оттам към семейната колиба.
Когато стигна хижата, вътре нямаше никой. Очевидно всички бяха още на площада. Без да губи време, тя отиде до лавицата с билките, която се намираше в дъното на стаята. За няколко секунди успя да прегледа всичко на светлината на огъня в огнището. Съдържанието на домашната аптека бе твърде оскъдно, защото баща й не изпълняваше функциите на лечител в укреплението, но все пак имаше торбичка с кръвоспиращо средство и един мях с медовина. Тя бързо пъхна всичко това под туниката си заедно с игла и конец за зашиване на рани. После, за да създаде впечатлението, че си е легнала рано, взе няколко цепеници от дървата за горене и ги отнесе на сламеника, който й служеше за легло. За да постигне по-голям ефект, й бе необходим още един наръч дърва. Необходими й бяха само броени минути, за да ги подреди така, че всичко да изглежда сякаш вече си е легнала.
Тъй като вълнението й пречеше да измисли още нещо, за да прикрие следите си, тя взе една от запалените лампи от масата за хранене и отиде до облечената в плат пейка, която закриваше капака над подземния изход. Отвори го и пропълзя в тунела. Като стигна до издълбаното долу дъно, тя се изправи и издърпа пейката обратно на мястото си. Лампата й угасна, но Мира все пак успя да мине през подземния проход. След няколко минути излезе от тунела и се озова на безопасно разстояние от укреплението. Въпреки това знаеше, че трябва да се движи предпазливо. Ако не вземеше мерки, при толкова много хора от племето, събрани на входа на укреплението, и на светлината на пълната луна, която осветяваше почти цялата околност, имаше голяма опасност някой да я забележи на път за скалите.
С тези мисли в главата тя остави изгасналата лампа на входа на тунела. След това загърна горното наметало около бялата си туника и остана наведена към земята, докато тръгна по заобиколния път, по който бе отишла до платото същия следобед, за да се срещне с Брандър. Оттам изпълзя надолу по стръмната страна на скалата до брега.
Пламъците от все още горящия лагер осветяваха до някъде пътя й надолу. Това поне бе нещо хубаво сред иначе взелите нещастен обрат събития. Като слезе още малко надолу, тя разбра, че оттук нейните хора повече не можеха да я забележат, но сега трябваше да вземе мерки и срещу хората на Брандър. Ако не им се разкриеше от самото начало, те можеха да я вземат за враг.
— Брандър! — извика тя още преди да е слязла долу — Брандър, аз съм. — Тя се спря в очакване на отговор. И наистина, говорещите допреди малко норвежци изведнъж млъкнаха, сякаш наострили уши да разберат откъде точно идва гласът. — Брандър! Не се страхувай. Сама съм — повтори тя.
Миг след това долу, в основата на скалата, се появи един викинг със запалена факла в ръка.
— Астрид? — извика строго той, като присви очи, сякаш не можеше да различи фигурата на Мира.
— Не, аз съм Мира, от укреплението долу. Моля те, отведи ме при предводителя.
Огромният норвежец продължи да се мръщи насреща й, докато тя застана само на няколко крачки над него. После, след като очевидно бе успял да я познае, той обърна лицето си надясно и високо извика нещо на родния си език. След малко пристигнаха още няколко мъже и се вторачиха в нея. Тогава изведнъж Мира я обзе страх. Мина й през ум, че Брандър може да е умрял, и в пристъп на ярост, че ирландците са ранили предводителя им, викингите можеха да решат да си отмъстят на нея.
Но така й бе тръгнало още в мига, в който се бе запознала с норвежкия предводител. Тя просто бе забравила за предпазливостта, на която така усърдно я бяха учили родителите й. Толкова бе влюбена, че напълно беше загубила всякакво чувство за самосъхранение. И както бе намекнала старата Киарда, тя
