Преди Мира да може да му отговори, отдясно на скалата се вдигна шум и войниците на Брандър се втурнаха натам, за да видят какво става. Един мъжки глас извика нещо на норвежки и Брандър отговори.
— Това са Рурик и Ланг — обясни той на Мира. — Казват, че носят провизии от укреплението.
— Да, зная. Старейшините взеха това решение още като започна атаката.
Брандър се възползва от това, че за момент бяха останали сами, хвана Мира за ръката и се наведе напред да я целуне.
— Не можехме дори и да си мечтаем за такова отношение.
— Но те искат да станем съседи, Брандър. Те вярват във връзката ви с рода Мак Айл. Само че не е възможно да се противопоставим на нашия крал, разбираш ли? — завърши шепнешком тя, защото братята му вече бяха пристигнали.
— Дадоха ни одеяла, храна, чиста вода и дори три коня за да можем да потърсим Астрид — съобщи Рурик, останал без дъх. След това постави товара си до Брандър.
— Ja. Всичко — потвърди Ланг, като се приближи от лявата страна на Брандър и остави своя товар. — Всичко, с изключение на каквито и да било указания за това къде можем да намерим Астрид. Тъпи и упорити говеда! — завърши той, като яростно удари с крак в пясъка под краката си, а после възмутено се тръшна долу на земята.
— Добре — меко започна Брандър, като се опита да го успокои. — Ще почакаме до сутринта и тогава…
— Чакай малко — прекъсна го Ланг и се вторачи в Мира, сякаш едва сега я забелязваше. — Ти какво правиш тук? Не беше ли преди малко в укреплението?
Мира се сепна от явното подозрение в гласа му.
— Хм… да.
— Добре, как си успяла да се измъкнеш, без да те забележим.
— Хайде, стига вече, Ланг — сопна се Брандър. — Тя е тук, защото се тревожеше за мен, и друго не ти трябва да знаеш.
— Nein. Обзалагам се, че има още нещо, братко, защото входът на укреплението бе блокиран от нашите посрещачи и тя не би могла да се измъкне, без да я забележим.
— Аз… аз се прехвърлих отзад — заяви Мира, твърдо решена да не им казва за подземните изходи.
— Така ли? — попита Рурик, който също я наблюдаваше много внимателно.
— Хайде, престанете! — заповяда Брандър. — Откакто я срещнахме, тя само ни е помагала и няма да позволя да си изкарвате яда върху нея.
— Не, Брандър. Те са прави — кротко започна тя. — Прави са, че излизането ми от укреплението е подозрително, защото наистина го направих без съгласието на родителите си. Дори така оправих леглото си, че да си помислят, че спя. Исках само да разбера колко сериозно си ранен.
— Каква саможертва за нашия предводител! — зачуди се Рурик и в очите му проблесна отмъстително пламъче. — Ако чувствата ти към брат ни са толкова силни, не можеш ли да ни кажеш къде можем да намерим войниците?
— Рурик, моля те, престани! — възкликна Брандър. — Тя е като всички останали момичета от тази страна и навярно не е ходила по-далеч от тези скали. Откъде може да знае такива неща?
— О, не… зная — прошепна тя, като се колебаеше — Зная малко от картите на този район, които направиха старейшините. Поне мога да ви кажа, че ако искате да намерите Мак Куган, трябва да го потърсите на няколко места. Защото армията идва тук през лятото и първо построява един лагер, после друг. Така се разполагат в сезона на слънцето, защото предпочитат лагерния живот на открито пред задушната зимна крепост.
— Значи, в кой от тези лагери може да се намират в момента? — продължаваше Рурик със скептичен тон.
Мира вдигна рамене.
— Точно там е работата, че не зная. Затова е толкова трудно да се проследят хората на Мак Куган, защото те винаги са в движение. Ако ми разрешат, бих могла да ви заведа до някои от предпочитаните от него места. Мисля, добре бих се ориентирала, въпреки че никога не съм ходила там. Но за съжаление нямам право да ви предложа помощта си. Родителите ми никога не биха се съгласили на това. Какво пък? Те може и вече да са забелязали, че съм излязла без тяхно разрешение.
— Тогава предлагам да я вземем с нас — прошепна Рурик на норвежки. — Като залог за Астрид. Да я отведем бързо на запад, преди хората от укреплението да са дошли да я търсят. А ти прати останалите да се върнат бързо на кораба, за да не ги обвинят за нейното изчезване.
— Ja, Брандър — изказа съгласието си Ланг на техния роден език. — Сега имаме малко провизии, така че няма защо да се връщаме на кораба. А момичето само казва, че е взело мерки да не разберат за нейното отсъствие. Не бихме и могли да намерим по-сгоден случай, нали?
Мира не можа да разбере чуждите думи, които те така набързо размениха с Брандър. Долови само, че в началото Брандър се смути, а след това силно се разколеба.
— Nein — сякаш простена той.
След това тя изведнъж усети, че някой я хвана отзад. Само с едно движение завързаха китките на гърба й и запушиха устата й. В този момент осъзна, че въпреки усилията си да бъде предпазлива, тя вече бе казала на тези чуждоземци твърде много.
Глава 10
Моля те, любов моя, не викай и не се дърпай — шепнеше й Брандър на ирландски.
Той знаеше, че дори и да се опита да вика за помощ, всичко щеше да бъде напразно, защото устата й бе здраво завързана с туниката на един от гребците. Но не можеше да понесе уплашения й поглед. Стана му противно, че след всичко, което бе направила за тях, за да им помогне, трябваше да прилагат сила, за да открият посоката, която толкова много им трябваше в момента.
Като потрепери от неспирната болка в крака, той успя да седне и постави ръцете си върху раменете й.
— Не разбираш ли, че по този начин не ти се противопоставяш на родителите си, а ние. Веднага след като ни заведеш при нашата сестра ще те върнем в укреплението. Няма да те задържаме миг повече. Кълна се, че аз и братята ми ще поемем цялата отговорност за твоето отвличане — завърши той и я погледна право в очите.
Въпреки че погледът му изразяваше цялата му любов към нея и гласът му бе мек като коприна, той с изненада забеляза, че всичко това просто не достигаше до нея. Вместо това тя повдигна рамене с явното желание да се освободи от ръцете му и присви очи, сякаш искаше да му покаже колко силно го мрази в момента.
— Ненавиждай ме тогава — продължи той, като свали ръце от раменете й и леко се дръпна назад. — Но аз ти обещавам добро обслужване. Ще ядеш, ще пиеш и ще спиш като нас, и с нищо няма да ти навредим.
Видът й показа, че малко се е успокоила. Но тя продължи да се мръщи насреща му, сякаш бе готова да се нахвърли върху него, ако ръцете й бяха свободни. Това дълбоко го засегна. Но тъй като не можа да измисли нищо друго, за да я успокои, той се обърна настрани и започна да дава нареждания на хората си.
— Рурик, конете на скалата ли ги остави? — попита той на норски.
Брат му кимна с глава.
— Тогава съберете с Ланг провизиите, които сте донесли, и ги завържете за седлата. Като приключите с това — продължи той и неловко се усмихна, — елате да вземете и нас с Мира… Останалите да се връщат на лодката и да карат към кораба. — Този път бе вече съвсем сериозен. — Ако някой от племето дойде за Мира, кажете му, че нищо не знаете за нея и че предводителят ви заедно с братята си е тръгнал да търси сестра си. И за да избегнете евентуален сблъсък, вдигнете котва и отплавайте оттук още преди да сме се върнали.
— Но, предводителю… — започна един от братовчедите му с явното намерение да му
