сигурно си бе заслужила ужасната участ, която я очакваше.
— Ja. Доведете я — високо извика някой на ирландски откъм скалата.
Мира въздъхна с облекчение. Гласът определено бе на Брандър. След толкова напрегнати моменти, прекарани с него, тя със сигурност можеше да познае гърления му глас. Дори вече го чуваше и в сънищата си.
— Брандър — възкликна тя, като забрави всякаква предпазливост, мина покрай мъжете и се втурна към склона. — Брандър, добре ли си?
Когато стигна до мястото, където лежеше Брандър, тя чу глух болезнен стон. В този момент забеляза някаква превръзка върху долната част на левия му крак. Това все пак малко я успокои, защото разбра, че не беше ранен на някое по-опасно място.
— Толкова, колкото може да се очаква.
Мира изтича до него и коленичи от дясната му страна. Без да обръща внимание на околните, тя пое тави ръце върху раменете му и склони глава на гърдите му.
— О, слава Богу, че си ранен само в крака! Когато братята ти дойдоха в укреплението и казаха, че един от мъжете на Наял те е пронизал със стрела, се уплаших, че си на прага на смъртта.
— Не. Само исках да бъда. Нали знаеш, че той отвлече сестра ми. Сякаш не му бе достатъчно, че разруши лагера ни.
Мира вдигна лице и го погледна в очите. На светлината на пожара те горяха с особен блясък. Горяха от болка и възбуда. Тя изпитваше нужда да му каже толкова много неща. От все сърце искаше да се извини, че е позволила на брат Лон да научи за техния лагер. Но знаеше, че най-голямото внимание, което можеше да му каже в момента, бе да се погрижи за раната му.
— Ти си мокър — забеляза тя и вдигна ръка, за да отметне от челото му няколко кичура от русата му коса. — Когато се връщахте на брега ли се измокри така? — продължи Мира, като едновременно с това откопча наметката си, за да го завие.
Той се усмихна измъчено с крайчеца на устните си.
— Не. Когато се изтегляхме. Видях го, Мира. Този Мак Куган, когото ми бе описала. Кръстосахме погледи и веднага се познахме. Това ми попречи да се качи на лодката веднага и трябваше да плувам, за да я настигна. А, не. Не ме покривай с това, мила моя — започна да протестира той, когато тя изпъна наметалото, за да го подпъхне под него. — Ти си много по-слаба от мен, за да хващаш настинка.
— Глупости! Мокър си до кости, глупчо такъв. Няма да можем да спрем кръвта от раната на крака ти, ако продължаваш да трепериш на вятъра.
В очите му проблесна явна признателност. Той я погледна едва ли не с обожание. Даже и преданите му сънародници не се бяха показали толкова великодушни, че да му направят такова предложение в тази студена нощ на късното лято. Но ако трябваше да бъде честен към тях, навярно не би им позволил да се суетят около него. Само на Мира би разрешил това, защото бе прекалено добра с него.
— Ето — заяви тя, като извади един малък мях от пояса си. — Ще успокоим болката с малко медовина — обясни му тя, като го подпря с ръка да седне, за да може да пие.
Брандър веднага я послуша. Той усети, че поради леката треска и неразположението си съвсем се бе отдал на грижите й.
— Изпий я — настоя тя. — Трябва да погледна раната. Ще й сложа малко стипца.
— Стипца? — повтори той, сякаш не знаеше тази дума на ирландски.
— Да спре кръвотечението. У вас не правите ли така? Брандър изпи от медовината толкова, колкото стомахът му можеше да поеме, и след това избута мяха.
— Да, правим. Но това едва ли е необходимо сега, Мира. Превръзката е достатъчно стегната, а и аз лежа неподвижно, откакто братята ми тръгнаха.
— Глупости! Все едно, ще я погледна — заяви Мира, като запуши мяха и се премести от лявата му страна.
Тонът й отново стана назидателен като на майка, която говори на непослушното си момченце. Насъбралите се около Брандър мъже едва се въздържаха да не се засмеят на повелителния тон по отношение на един толкова властен мъж, какъвто бе техният предводител. Като забеляза това, Брандър прехапа устни, за да не покаже колко много се забавлява и самият той.
Но когато Мира започна да сваля превръзката му болката, която усети, бе толкова силна, че бързо уби желанието му да се смее.
— Трудно е да се определи на тази слаба светлина — заяви тя, като въздъхна съчувствено, — но аз наистина смятам, че трябва да се зашие.
— Или дайте на дамата една от вашите факли, или се дръпнете от светлината — рязко се обърна към мъжете Брандър на норвежки.
В отговор един от тях коленичи до Мира и освети с факлата си ранения му крак.
— О да още кърви — каза Мира, като го погледна със съжаление. — Ще трябва да го зашия, ако ми позволиш. Но преди това ще го поръся с този прах.
— Ще пари ли? — попита Брандър, като настръхна в очакване на най-лошото.
Този детски въпрос силно изненада Мира. Той й прозвуча доста странно поради това, че бе зададен от един голям и силен мъж. Но като си помисли колко ужасна бе за него тази вечер, й стана жал и реши да не го дразни повече.
— Не, Брандър. Нищо няма да усетиш. Лек е като паяжина и в същото време действа успокоително.
Той наистина почувства облекчение, когато тя посипа раната и започна внимателно да я зашива.
— Е скъпа моя. Какво ще ме посъветваш? Мога ли да остана в Ерин още една нощ? Защото след тази рана сега и другата от ножа снощи, следващата сигурно ще доведе до среща със смъртта.
Мира заши раната и отново превърза крака. Носле седна до него и го хвана за ръката.
— За всичко съм виновна аз — призна тя. — Брат Лон случайно ви е видял снощи, когато идвах в лагера. От своя страна, той сигурно е казал на Наял.
— Не обвинявай себе си, любов моя. Рано или късно това щеше да се случи. Може и да е за добро, че всичко стана толкова бързо.
— Само да не беше отвлякъл сестра ти.
— Да.
— Но как е станало това? Ние видяхме, че жените ви се бяха качили още на първата лодка.
— Уви, не всички, скъпа моя, защото нашата Астрид се е скрила в палатката си и е останала в лагера.
— Но защо? Защо й е трябвало да го прави?
Брандър тъжно се усмихна.
— Не я познаваш, затова няма да ме разбереш. Мисля, че го е направила, за да запази зестрата си — добави той, като поклати сериозно глава и въздъхна тежко. — Сватбените й дарове бяха всичко за нея, разбираш ли?
— Повече от живота? От свободата? — Мира го погледна с недоверие. — О, Брандър, нима това е възможно?
Той сви рамене.
— Не зная. Сигурен съм обаче, че Мак Куган я отвлече само заради мен, иначе просто щеше да я убие. Аз го познах, Мира. Вече ти казах. По точното ти описание. Той също ме позна.
— Това е невъзможно! Брат Лон едва ли е успял да те разгледа от скалата, а аз никога не бих те описала пред него, повярвай ми.
— Не мога да ти го обясня. Знам само, че негодникът ме позна от пръв поглед и отвлече сестра ми, за да се върна на сушата и да тръгна след него. След толкова много битки, в които е участвал, един воин долавя тези неща по интуиция. Запомни това.
— Вярвам ти — увери го тя.
— Рурик и Ланг се опитаха да ги проследят и да спасят Астрид, но без коне са ги изгубили.
— Нашите хора щяха да ви дадат коне. Само трябваше да ги помолите.
— И след това да попитаме къде можем да намерим Мак Куган и неговите хора, нали, скъпа? Защото в тази тъмнина вече не можем да ги намерим. Кажи ми, скъпа, дали ще ни помогнат вашите хора? — попита предпазливо той, защото нещо му подсказваше, че племето ще отхвърли молбата им.
