противопостави.
Брандър вдигна ръка, за да го спре.
— Nein. Никакви възражение. Правете каквото ви казвам. Тримата отвличаме момичето и само ние ще носим отговорност за това.
За щастие хората му се показаха достатъчно благоразумни и никой повече не възрази. Братята му вече се бяха качили горе на скалата, а останалите изтичаха при лодката и започнаха да я бутат обратно във водата съгласно нарежданията.
Наистина нямаше какво повече да се обсъжда. Едно беше лудата им сестра да постави братята си в опасност, и съвсем друго — да рискува целия екипаж заради нея. Ако се наложеше да отплуват с кораба, трябваше да го направят. Винаги бе по-важно да оцелее болшинството, а не малцинството. Този принцип дори и да не се отнасяше за норвежците, със сигурност важеше за всеки отговорен за екипажа си водач на кораб. И все пак, когато лодката започна да се отдалечава в морето, Брандър усети остра болка при мисълта, че може да остане сам на този бряг.
— Вероятно за последен път сме сами за следващите няколко дни, Мира — изведнъж проговори той за първи път на ирландски, откакто преди това бе говорил с нея. За нейно учудване Брандър не се обърна да я погледне. Вместо това следеше с поглед отдалечаващата се лодка. Тонът му обаче, както винаги, бе подкупващ. — И ако изобщо това те интересува, искам да знаеш, че нищо в момента не става по мое желание. Аз… аз вече съзнавам, че съм влюбен в теб колкото в никое друго момиче досега и съм готов да те защитя с живота си както от моите, така и от твоите хора.
Въпреки че в момента Мира не бе в състояние да му отговори, тя все пак успя да издаде едно скептично „хм“. Той обаче не се обърна да види иронично вдигнатите й вежди. Не я поглеждаше въобще. Не искаше да я гледа, защото това напълно би го объркало. Мира разбра това, без да й го обяснява.
Вероятно й казваше истината, помисли си тя. Сигурно решението да я вземат на това опасно преследване не бе негово. Но той също така не правеше нищо, за да го предотврати. Този факт също трябваше да се отбележи. И това тя нямаше да му прости никога.
След малко братята му дойдоха да ги вземат. Внимаваха да не забравят не само наметалото на Мира, но и торбичката със стипца и мяха с медовината, за да не оставят никакви следи. Рурик се наведе и помогна на брат си да се изправи, преметна дясната ръка на Брандър през рамото си и го поведе нагоре към скалата.
— Пренеси я — извика Брандър на Ланг. — Няма да може да се изкачи на върха с вързани ръце.
Ланг веднага я грабна на ръце. Отначало Мира започна да се дърпа и да рита, като избълва в превръзката си цял поток проклятия на ирландски. Когато стигнаха скалата обаче, тя разбра, че ако не престане, можеха и двамата да пострадат при стръмното изкачване. Мина й през ума, че нещата биха могли да бъдат и по-лоши. Със същата вероятност тази задача би могла да се падне и на Рурик. А тя бе сигурна, че той пази още лошия спомен за това как му бе издрала лицето. По-рано погледът му определено излъчваше злоба. Нещо повече, тя бе абсолютно сигурна, че именно от него бе излязла идеята да я отвлекат. Сега, когато имаше време да обмисли всичко, тя си спомни, че пак той бе започнал да шепне на техния странен език само секунди преди да я вържат. Крепеше я единствено надеждата, че Брандър съзнава тази неприязън от страна на Рурик и ще направи всичко, за да я измъкне от ноктите на по-малкия си брат. Защото всъщност не бе само Брандър, който я отвличаше в момента, а и неговите братя. И ако, да пази Господ, нещо се случеше с Брандър по пътя, ако раната по-късно му изиграеше зла шега, или попаднеше в ръцете на Мак Куган, тя не мислеше, че ще се разбира добре сама с братята му.
— Нека язди с теб — каза Брандър на Ланг, когато всички вече бяха горе на скалата. — Страхувам се, че тази вечер няма да мога да я крепя на моето седло.
— Както кажеш — отговори Ланг, пусна Мира на земята и я повлече към един от трите коня.
Когато застана пред оседлания кон, Мира се закова на място. Никога не се бе опитвала да се качи върху кон без помощта на ръцете си и не знаеше какво точно трябва да направи. Ланг обаче навярно бе изтълкувал колебанието й като опит да му се противопостави, защото изръмжа, постави едната си ръка на лявото й рамо, а с другата я повдигна отдолу и я метна върху коня като чувал с картофи.
В този момент тя простена, защото гърдите и стомахът й се удариха в седлото и тя остана без въздух. Но преди да успее да направи нещо, за да се съвземе, усети, че викингът се качи до нея и отново я хвана. Сграбчи я за туниката и я повдигна, а след това я завъртя така, че да седне пред него. Все още не беше яхнала коня както трябва и двата й крака висяха надолу от дясната страна. Ръцете й оставаха вързани и тя си помисли, че през целия път ще трябва да моли се Ланг да не я изпусне.
— Дръж я по-здраво, братко. Да не настине — подвикна им Брандър, който също вече се бе настанил на гърба на коня. — Защото ако си пропуснал да забележиш, преди малко тя ми услужи с наметалото си.
Ланг я прегърна през кръста, като я притегли с големите си ръце към топлото си тяло. Мира вече не знаеше дали да се страхува, или да се отпусне. Тя се обърна към Брандър, за да му хвърли още един унищожителен поглед, но това вече нямаше смисъл. Той махна с ръка напред и пришпори коня си на запад.
Е, поне нямаше изгледи да падне. Ланг я държеше толкова здраво, че тя се опита да се успокои. Той едва ли щеше да позволи да й се случи нещо лошо, защото те се нуждаеха от помощта й. Нейната помощ, помисли си тя и поклати глава от удивление. Яздеха в тъмнината през местност, в която никога по-рано не й бяха разрешавали да пътува, но въпреки това единствено тя я познаваше най-добре.
Докато се отдалечаваха, Мира не можа да се въздържи и се обърна назад. Слабата светлина от факлите в укреплението все още се виждаше от това разстояние и тя съвсем естествено закопня за топлината и сигурността на бащиния си дом. Но благодарение на глупавите си действия и доверието й в един мъж, когото почти не познаваше, тя се бе оказала сама в нощта, въпреки желанието си. И единствените улики за това къде се намираше бяха една купчина дърва, покрити с одеялото й, и една угасена газена лампа, оставена в тревата.
Вероятно донякъде бе заслужила тази участ. И Киарда, и монахът я бяха предупредили за опасностите от едно такова силно и бързо влюбване. И наистина, при всякакви други обстоятелства тя пак би се оставила да бъде отвлечена от Брандър. Но не и по този начин, призна пред себе си тя. Не с вързани ръце и запушена уста, като робиня. Не и беззащитна в ръцете на трима яки мъже. Случаят само преди няколко лета, когато онзи норвежец за малко не я изнасили, бе все още твърде пресен в паметта й и затова сега я обзеха мрачни предчувствия.
Астрид затвори очи само миг след като ги бе отворила. Не можеше да разбере къде точно се намира. Съзнаваше само, че има ужасно главоболие и че всичко около нея се върти. Лежеше по гръб и усещаше, че ръцете й са вързани.
След малко направи повторен опит да отвори очите си. Този път успя да задържи погледа си нагоре достатъчно дълго време, за да разбере, че се намира в някакво слабо осветена палатка. И изведнъж в съзнанието й нахлуха всички подробности от нейното отвличане. Местната кралска армия бе атакувала. Тя се бе сражавала с техния предводител на брега пред собствения си лагер. Сънародниците й се бяха оттеглили на кораба, а тя бе останала, за да пази зестрата си.
Но сега се чудеше къде се намира, докато се бореше със завързани ръце да се изправи в седнало положение. След няколко олюлявания напред най-накрая успя да седне. Също като освирепял сокол, тя потърси с поглед сватбените си богатства. От тях обаче нямаш и следа. По дяволите! „Не!“ — възкликна тя наум. Не бе възможно ирландците да са толкова глупави, че да ги изгорят. Можеше да разбере защо са оставили сватбеното й легло, което бе доста тежко и не можеше да се пренася. Но да оставят цял сандък, пълен със злато и скъпоценни накити, да изгори, бе направо непростимо и тя знаеше, че трябва веднага да разбере какво се е случило.
Бе сама в палатката, но до слуха й достигаше някакъв приглушен разговор, който се водеше навън. Гласовете бяха на мъже, които разговаряха на ирландски. Повече от това обаче не можеше да разбере. Очевидно бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят.
— По дяволите! Страхливи невестулки! — изръмжа тя на норвежки и силно опъна превръзката на китките си. — Искам си обратно зестрата! Елате да ми кажете какво сте направили с нея!
— Нашата затворничка е дошла в съзнание — съобщи на предводителя си Блар О’Фейл, както си седяха и пиеха до огъня с няколко войници.
