— Да — отговори Мак Куган, като завъртя очи и се засмя, а после отпи още една глътка вино от мяха. — Така изглежда. Или е тя, или е някаква чудовищна вълчица от гората, защото не зная какво друго същество би могло да издаде такъв звук.
— Да дойда ли с теб, предводителю? — попита Блар, готов да скочи на крака.
Наял махна с ръка.
— Не. Сам ще се справя с нея.
Той стана удивително бързо за количеството вино, което бе изпил, и като успя да запази равновесие, подпирайки се на едно близко дърво, се запъти към импровизираната си квартира.
— Къде ми е зестрата? — попита го тя още при влизането му.
Очите му се разшириха от удивление при нейната дързост. Тя сигурно би доказала превъзходството си над всяка друга жена, ако държеше меч, но сега беше без оръжие. Бе вързана, както подобава на една пленничка, и със сигурност не бе в положение да продължава да се заяжда.
— Някъде отвън заедно с останалите неща, които взехме. Но сега е моя и това повече не те засяга.
Тя го изгледа продължително и настойчиво с изпъкналите си сини очи и Наял почти усети как го изпепелява с поглед.
— Ти заповяда да ме ударят по главата, нали, страхливецо? — процеди тя през зъби. — Щях да те победя на брега и ти го разбра. Затова накара някой от твоите помощници да ме ударят, нали? Огромна, смърдяща купчина оборска тор, това си ти!
Мак Куган дръпна главата си назад. Никога досега не бе чувал жена да говори толкова вулгарно и от изумление остана с отворена уста.
— Престани да ругаеш, защото ще ти запуша устата — отговори той след малко и се обърна да излиза. Вълненията през този ден му стигаха и нямаше никакво намерение да стои и да слуша ругатните на някаква уличница, при това чуждоземка.
— Но това е самата истина, нали? — продължи тя, без изобщо да се страхува от думите му. — Постоянно се измъкваш като страхливец, защото не можа да отговориш на ударите ми нито сега, нито тогава.
— Не съм страхливец, дебелано такава! Избий си го от главата! Още не си била родена, когато вече съм убивал викинги, и не желая повече да те слушам.
— Докажи го тогава! — предизвика го Астрид. — Виждам, че си сменил скъсаните бричове от последната ни схватка. Възможно ли е през това време и ти да си се променил от страхливец в себеуважаващ се воин?
Маг Куган загуби търпение, приближи се до нея и я зашлеви през лицето. Ударът му бе силен и въпреки това, за негово учудване, тя не само че остана права, но дори и не помръдна.
— Само ми развържи ръцете и опитай пак с това, пор такъв! — изсъска тя през стиснатите си зъби. — Залагам живота си, че се страхуваш да ми излезеш насреща. Вие, ирландците, по това си приличате, че всички сте страхливци!
Астрид кръстоса поглед с неговия, като го подтикваше с изражението си да я развърже. Усети, че ловджийският й нож е все още в калъфа на колана под престилката й. Очевидно глупавите й похитители, свикнали с меките обноски на техните овчедушни жени, даже не се бяха сетили да я претърсят за скрито оръжие, бе сигурна, че стига да успее да накара предводителя им да й освободи ръцете, веднага щеше да му пререже гърлото.
— Погледни се — продължи тя, когато той застана пред нея, като се клатушкаше както от ярост, така и от изпития алкохол. — Пиенето толкова ти е размътило мозъка, че дори не можеш да ме надприказваш на собствения си ужасен език. Аз, която съм само наполовина ирландка и съм прекарала живота си на стотици лиги от тук, всъщност говоря ирландски по-добре от теб.
— По дяволите! Трябваше да те убия още на брега. Защо ли си взех белята с теб? — изръмжа Мак Куган.
— Да, ама не го направи. Защото искаше да подмамиш нашите хора след себе си, нали? Отвлече ме като булка въпреки твърдението, че нямаш такова намерение. А сега разбираш, че си се надценил и не можеш да се справиш. Не би могъл да ме опитомиш така, както не можеш да укротиш и вълните в морето. Дори не смееш да ме развържеш, камо ли да ме принудиш да стана твоя съпруга.
Той отново се наведе над нея и Астрид предвидливо затвори очи, като си мислеше, че отново ще я удари. За нейна изненада обаче почувства, че той издърпа тялото й напред, после подпря гърба й с крак, наведе се надолу и започна да реже въжето, с което бяха завързани ръцете й. „Наистина го реже“ — помисли си тя. След като не го развързваше, значи имаше също нож. Съвсем сигурно бе, че борбата щеше да бъде по-равностойна, отколкото бе предполагала. Очевидно бе оставил меча си заедно със скъсаните си панталони. Но това съвсем не означаваше, че не е въоръжен. И тя разбра, че бе точно толкова наивна да си помисли това, колкото и той.
— Ето, готово, огромен плещещ кит такъв — изсъска той, а Астрид най-накрая усети, че ръцете й са свободни. — Може би най-накрая ще си затвориш устата, за да може човек да пийне на спокойствие. Вързана или не, във всички случаи не можеш да стигнеш далеч. Не и в лагер, пълен с мъже, които не те изпускат от очи.
След като каза това, той се изправи, прибра ножа си и тръгна към вратата.
„Какъв надут пуяк!“ — помисли си Астрид и усети, че носът я боли от удара преди малко. Но това бе всичко, което помисли, преди да скочи от мястото си и да се хвърли на гърба му. Тя се метна отгоре му с такава сила, че и двамата полетяха напред и паднаха на мръсния под в палатката.
Астрид чу как жертвата й простена от удара. След това той така се задъха, сякаш бе успяла да му изкара всичкия въздух от дробовете. Наял протегна ръце за ножа си, но Астрид го изпревари. Преди да достигне с ръка калъфа, тя прикова китките му на пода и седна отгоре му като на възглавница.
— Хайде де, удари ме, грубиян такъв! Затова ще ти сваря ташаците на супа следващия път. И без това за малко щях да си ги взема там на брега, нали? Отговори ми! — повтори тя, като изви едната му ръка. — Хайде, отговаряй! — продължаваше тя през стиснатите си зъби, като при всяка сричка извиваше по-силно ръката му.
Наял се чудеше какво да направи. Никога досега на му се бе случвало да го нападне жена. Даже и през ум не му бе минавало. А още по-малко го бе очаквал от една пленничка, при толкова много негови хора наоколо. Но сега разбра, че бе сбъркал и в двата случая. Единственото нещо, което ясно съзнаваше в момента, бе, че двата изпити мяха с вино бяха замъглили съзнанието му и че дясната му китка го болеше ужасно от това, което правеше с нея тази фурия.
— Да — промърмори той с надеждата, че тази негова отстъпка ще я разубеди да му чупи ръката, защото имаше чувството, че това може да се случи всеки момент.
— Какво каза? — невинно попита Астрид. — Глуха съм с едното ухо, човече, затова, моля те, говори по-високо.
— Казах да — заяви той, ако не по-твърдо, то поне по-високо.
Тя се засмя победоносно.
— Този път разбрах.
Очевидно го бе чула, но за негово удивление продължаваше да терзае ръката му. Добре поне, че му спести унижението да продължи с исканията си.
— Протегни си лявата ръка и извади ножа — заповяда му тя, като освободи лявата му китка. — После бавно ми го подай с дръжката напред.
Наял се поколеба, защото дори и в опиянението си разбра колко опасно би било да я въоръжи.
— Преди да съм ти счупила китката като крилце на пиле — продължи тя, като се наведе и изръмжа в ухото му. През това време така силно изви дясната му ръка, че Наял тихо извика от болка пряко волята си. Това бе истински кошмар, помисли си той, като разбра, че няма друг изход, освен да й се подчини. Не можеше да вика за помощ, защото всички щяха да разберат, че е позволил на една жена да го победи. И тази участ му се стори дори по-лоша от перспективата да счупи китката му. „Дясната ми ръка“ — със съжаление си помисли той, тази, от която имаше най-голяма нужда, за да може отново да хване и върже това чудовище.
Реши да й даде проклетия нож. Или поне да си даде вид, че ще го направи. И когато тя тръгне да го взима, щеше някак си да прекатури масата върху нея.
