Отговорът изведнъж дойде сам, и то не като спомен, нахлул да й помогне да се ориентира по-добре, а като образ в съзнанието й, който наподобяваше висок рус норс. Мъж на име Брандър, когото бе срещнала предишния ден и в когото вече бе сигурна, че е влюбена.
Общо взето, не разбираше какво точно означава романтична любов. Въпреки че от време на време бе слушала да се пее за нея в баладите и одите, все още не бе чула някой да казва, че от нея човек загубва апетита и съня си. Всъщност не изпитваше нужда от нищо друго, освен да бъде близо до човека, с чийто образ бяха изпълнени копнежите й.
Той наистина я бе целунал преди по-малко от двадесет и четири часа. Някаква лудост, която може би никога нямаше да разбере, я бе накарала да се върне сама на скалата, където се бяха срещнали, и да му се остави да я плени.
При този спомен тя поклати глава от изумление. После се усмихна. В този момент приличаше на Брандър, когато му бе признала, че се е върнала на платото не само за да вземе кошницата на Брияна, но и с надеждата отново да го види. Усмивката й бе тайнствена и пълна с разбиране, което, както викингът бе казал, не подлежеше на описание.
И все пак как така той бе разбрал толкова скоро, питаше се тя. Как бе разбрал, и то преди нея, че те са предназначени един за друг? Че всеки един от тях държи ключа за душата на другия. Единствено възрастта и жизненият опит водеха до такава проницателност, осъзна тя. Той изглеждаше почти пет години по- възрастен от нея и като съдеше по умението, с което флиртуваше, Мира реши, че сигурно вече е ухажвал достатъчно момичета, за да знае точно какво иска. В последното бе съвсем сигурна. Само за един ден бе успял да прониже сърцето й, сякаш бе сьомга, която плува в поток. За разлика от тази ирландска риба на мъдростта, обаче, тя нямаше абсолютно никакво желание да отплува на свобода.
Всъщност бе изпитала истинска мъка, когато трябваше да се раздели с него предишната вечер. Когато заедно със Киарда се промъкнаха във форта през тунела, който ги отведе в хижата на старата жена, сърцето на Мира болезнено се сви при мисълта, че трябва да изпрати Брандър обратно в лагера с такава рана. Все пак някак си успя да се добере до вкъщи през един облицован с камъни проход, който някога бяха използвали за изба, а в момента служеше за укритие по време на нападения.
В дадения случай обаче те не се укриваха от врага, а от собственото си племе. Киарда бе проявила достатъчно мъдрост да разбере, че тайната им среща с норвежеца щеше да се набие много по-малко на очи, ако се върнат не през тунела на Мак Игън, а през нейния.
Но защо продължаваше да седи тук и да размишлява, когато имаше толкова важни неща да обсъжда с монаха, запита се Мира. Не бе само Киарда, която трябваше да бъде спечелена предишната нощ, а и брат Лон, а това може би бе последният й шанс да поговори с него насаме, преди той да се върне в манастира.
Мира отхвърли вълненото одеяло и тихо стана от рогозката, която й служеше за легло. Тъй като ирландците нямаха обичай да се събличат преди лягане, тя трябваше само да опъне туниката си и да превърже косите си за през деня. Направи това при пълна тишина, като отиде на пръсти до огледалото и застана близо до вратата, защото всичките й близки все още спяха.
Отвън не се чуваше никакъв шум, който да покаже, че някой е станал. Знаеше, че ако успее да стигне до хижата на О’Фейл достатъчно бързо и тихо, сигурно щеше да бъде първата, която ще говори със заминаващия си вече монах.
Лон се събуди, като се стресна от лекото побутване на Мира минути по-късно.
— Сутрин ли е вече? Да, знам — изпъшка той и веднага седна в леглото си. Наказанието при закъсняване за молитва бе петдесет удара с камшик и той се бе изплашил, че сега го очаква точно такава участ.
— Не, отче — прошепна Мира, която бе коленичила до него близо до вратата. — Това съм аз, Мира Мак Игън.
Монахът присви очи и я погледна.
— А, Мира! Момиче! Изплаши ме. Помислих си, че съм закъснял за утринната служба.
Мира се усмихна.
— Не. Сега си вкъщи, не си ли спомняш? При близките си.
— Да, наистина — тихо отговори той, огледа се около себе си и видя, че всички наоколо все още спяха. — Но трябва да се прибера в манастира до девет часа, затова добре направи, че ме събуди. Благодаря ти.
— Не, братко. Аз трябва да ти благодаря за това, че запази тайната ми.
Той вдигна ръка и се почеса по косата, която очертаваше тонзурата на главата му.
— А, да. Ти имаше да ми казваш още нещо, нали? М-м-м, почакай ме отвън, моля те. Страхувам се, че в момента имам по-спешна работа — добави той и се изчерви.
На Мира й трябваха една-две секунди, за да разбере, че му се налага да посети бараката отвън, преди да продължат разговора.
— О, да! — Тя веднага се отдръпна и стана на крака. — Колко съм невъзпитана! Извинявай — каза тя и по топлината на бузите си разбра, че сигурно се бе изчервила повече от него. Измъкна се навън и застана така, че да не се вижда от бараката.
„Боже Господи! Да стигна дотам!“ — вътрешно се укори тя. Любовта й към норския предводител я бе накарала да събуди този мил, свят човек преди изгрев слънце и едва ли не да му попречи да се погрижи за физиологичните си нужди. Всичко бе толкова непривично за нея — тази припряност, тази безчувственост към нуждите на другите, — че единственото възможно заключение, което успя да направи, бе, че любовта й я е умопомрачила.
След това самопризнание Мира изведнъж разбра, че през последния ден до голяма степен бе изгубила самоконтрол върху действията си, и това я накара да потрепери от страх. Когато монахът застана до нея, я завари горчиво да плаче.
— Мира, какво има? — попита той, като се приближи до нея. — Има ли нещо общо с това, за което говорихме снощи на масата?
Той я прегърна с едната си ръка. Направи го инстинктивно, като жест на утешение. Но за още по-голямо разочарование на Мира този жест се оказа достатъчен, за да я накара да се разплаче още повече, също като предишния ден по време на декламацията на Наял.
Имаше нещо в монаха, нещо в мекия му глас, в явната му загриженост за нея, в свързаната със святата му служба поверителност, което сега я накара в една смесица от хълцане и сълзи да излее всичко, което бе искала да му каже.
— Ами да. И не — започна тя, като бършеше очите си с ръкава на туниката си. — Просто не мога да се омъжа за Наял. Ти трябва да разбереш! Тази сутрин баща ми ще ти даде за него една бележка, в която пише, че съм съгласна да ме ухажва. Но аз не съм. По-скоро бих умряла. По-скоро бих се оставила жребецът ти да ме влачи на стотици мили, отколкото да видя, че му даваш това насила изтръгнато послание. Не исках да го напиша. Накараха ме насила. Заплашиха ме, че ще ме изхвърлят от къщи. Моля те, кажи ми, че няма да му я дадеш. Ако изобщо изпитваш някакво чувство към мен, Лон О’Фейл, моля те, обещай ми, че няма да го направиш!
С тези думи тя обърна лицето си към него, цялото обляно в сълзи. После с мисълта, че зависи от милостта му, и замаяна от това, че не си бе отспала, тя падна на колене в краката му.
Лон се намръщи, поразен от признанието на момичето. Не знаеше какво да прави. Огледа се крадешком. За щастие нямаше изгледи някой друг от рода да е станал и случайно да ги е забелязал. И въпреки това Лон стоеше втрещен. Бе имал глупостта да влезе в ролята на изповедник и сега трябваше да се изправи с лице срещу факта, че съвсем не е готов за това. Хилядите часове, прекарани в усамотението на манастирския скрипториум, просто не го бяха научили как да изслушва енориашите си и да им дава опрощение на греховете.
— Боже Господи! Мира, изправи се — помоли я той шепнешком и се наведе, за да и помогне да стане. — В края на краищата не съм бог.
За негово успокоение тя стана веднага. Но миг след това се вкопчи в него с всичка сила, прегърна го през кръста и остана да виси така.
— Но за мен ти си, братко Лон. За мен си всичко, защото само от теб зависи как ще живея, в щастие или в нещастие.
