Ние… ние ставаме, когато по-възрастните са прави.
— Ама, разбира се. Колко глупаво от моя страна! — заяви той, изправи се на крака и отново погледна Киарда в лицето.
В отговор старата жена се дръпна назад на няколко крачки. След това втренчи поглед в него, сякаш не можеше да повярва, че от устата му може да излиза такъв добър ерски.
— Ти си Киарда Мак Айл, братовчедка на майка ми, нали? — попита той с предразполагащ тон и протегна ръка, сякаш искаше да поеме и целуне нейната.
Тя обаче се държеше на разстояние.
— Аз съм Киарда, внучка на Айл, но дали съм братовчедка на майка ти, още не е ясно.
Брандър свали ръката си, като очевидно се отказа да се ръкува за поздрав.
— Но, разбира се. Права си. И много ти благодаря, че се съгласи да се срещнем. Вярвам, че Мира ти е дала брошката на майка ми.
Киарда продължаваше да се оглежда внимателно, докато говореше. Тя сякаш искрено вярваше, че хората на Брандър са им устроили засада.
— Тя ми даде една брошка, но не съм склонна да приема, че е била на майка ти.
— Но, моля те, госпожо, откъде другаде бих могъл да взема.
Киарда вдигна рамене.
— Много от тях бяха изработени в рода ни, докато бях още млада. Може просто да си я намерил полузаровена на брега, където са я изгубили деца по време на игра преди тридесет години.
Мира се възползва от внезапната тишина, която настана между тях, и се приближи към Брандър, за да го вижда по-добре, докато разговаря със Киарда.
— Не се доближавай толкова, дете, или скоро ще бъда принудена да те спасявам — предупреди я Киарда, като се ядоса.
Думите й извикаха лека усмивка върху устните на Брандър, която постепенно премина в кикот, който той успя да прикрие, като се изкашля в ръката си. Това накара и Мира също да се засмее. В негово присъствие тя се чувстваше по-удобно, по-сигурна, по-жизнена, така, както никога досега. И въпреки това не виждаше начин да убеди родственицата си в неговата добронамереност.
— Как смееш да ми се присмиваш, момче? — грубо го попита Киарда.
Брандър стана сериозен и закачливият блясък в очите му изчезна напълно.
— Не, не. Само на страха ти от мен. Знаеш, че просто нямаш причина да се страхуваш.
— О, така ли? — протестира тя и постави ръка върху устата си. — Тогава можеш ли честно да кажеш, че никога не си нападал тези брегове, върху които сега твърдиш, че искаш само да се заселиш?
Брандър стана още по-сериозен.
— Е, не. Наистина не мога.
— А можеш ли да кажеш, че не си убивал и изнасилвал при тези нападения?
Викингът сведе поглед към земята.
— Ами… не — отново се запъна той.
Киарда стрелна с очи Мира.
— Ето! Чуваш ли, момиче? Ето го благородният мъж, който ми обеща. Признат насилник и убиец като всички тях!
Като почувства, че тези думи започнаха да я глождят отвътре, Мира отново погледна Брандър. Беше просто немислимо, че този мъж, който с докосването си я бе накарал да изпита такъв магически екстаз, може някога да е използвал тази сила за нещо толкова долно като насилието.
— Вярно ли е това, Брандър? — попита тя с разтреперан глас.
Той бавно вдигна очи, пълни с разкаяние, и Мира можеше да се закълне, че дори и на тази слаба светлина, те блестяха със същото чувство като нейното.
— Да, вярно е — отговори той и преглътна. — Твоята родственица искаше истината и аз й я казах. Но, моля те, повярвай, че казвам истината и когато твърдя, че тези варварски дейния са вече зад гърба ми завинаги. Заклевам се, че от вашите хора искаме само мир!
— Е, ние пък може и да не искаме мир от вас — язвително му отвърна Киарда. — Хайде да тръгваме, Мира. Това, което чух, бе напълно достатъчно. Синът на моята братовчедка никога не би плячкосвал и убивал ирландци.
С тези думи старата жена се обърна да си ходи, а Мира, разкъсвана от мисълта чия страна да вземе, просто остана на мястото си ужасно объркана.
— Защото, ако прощаваш на хората техните прегрешения, небесният отец ще ти прости и на теб — каза изведнъж Брандър, като накара Киарда да застине на мястото си. — Не ви ли учи на това вашата църква, мисис?
— Магьосник! — избълва Киарда. — Не мой роднина те е научил да цитираш светите писания, а собствената ти дяволска дарба да четеш в ума на хората.
Очите на Брандър се разшириха от учудване. Той явно се забавляваше.
— Магьосник, така ли? Дявол да го вземе, какво ли не са ме наричали през живота ми, но точно това — никога!
Киарда се обърна и го погледна право в лицето.
— Можеш ли да докажеш, че не си такъв?
Брандър замълча за няколко секунди, сякаш се опитваше да измисли някакво доказателство.
— Магьосниците имат ли кръв? — попита той накрая.
— Мисля, че не — отговори тя.
Брандър отново протегна ръка, този път с дланта нагоре.
— Тогава ме порежи с ножа, който носиш, и ще се убедиш, че съм само човек.
Киарда присви очи и сурово го изгледа.
— Откъде знаеш, че нося нож?
— Защото току-що предупреди Мира да не се приближава до мен, тъй като ще бъдеш принудена да я спасяваш, а ти сигурно си твърде умна, за да не правиш това без оръжие. Още повече, че си била отвлечена от Ерл Сигурд през онова лято, когато фортът ви е бил нападнат, и става съвсем ясно, че никога не би се приближила до някой викинг без средство за самозащита.
— Всеки мъж или жена от племето и всички хора по това крайбрежие биха могли да ти кажат това, норвежецо. Не бих могла да го приема като доказателство за това, че майка ти е моя братовчедка.
— Добре, тогава поне ме порежи, за да ти докажа, че не съм магьосник. Въпреки всичко тази вечер ще те убедя в това.
За учудване на Мира Киарда изведнъж се отказа от тази идея.
— Хайде, давай — подкани я Брандър с тон, които бе достатъчно язвителен, за да накара и Мира да се усъмни в собственото си доверие в него. — Сигурно в теб още има някаква ярост, останала от времето, когато си била толкова безпомощна в ръцете на онзи чужденец. Не помниш ли стария Сигурд? Как те бодеше небръснатата му брада и как воняха развалените му зъби, когато те насилваше в леглото си нощ след нощ. Не си ли спомняш виковете на сестра ти Тора, като се гърчеше под него и под синовете му в същата тази палатка? Как се кълнеше, че ако някога се измъкнеш от лагера им, никога вече няма да погледнеш с очи един норс. А сега стоиш тук като изхабено малко цвете. Продължаваш да стоиш с един норс!
Като видя как при мъчителния спомен лицето на Киарда се изкриви от болка, Мира настойчиво започна да моли Брандър да престане с презрителното си словоизлияние.
Беше вече късно. Киарда вдигна ръце, сякаш искаше да запуши ушите си, за да не чува ужасните думи. После, като че ли изведнъж обсебена от някакъв демон, тя извади ножа си изпод наметалото и го нападна като разбунтувала се морска вълна.
Мира се опита да я спре. Хвърли се напред и хвана китките на ръцете й, за да й попречи да намушка с ножа си Брандър в гърдите, където се целеше. Викингът обаче я бутна настрани, като изръмжа, и тя падна назад в гъстите храсталаци.
Когато минути по-късно успя да седне, Мира остана поразена от гледката пред нея. Киарда наистина бе успяла да го прободе. Дори на слабата светлина от факлата, която лежеше захвърлена на земята, можеше да се види една триинчова кървава рана в лявата плешка на Брандър. Оръжието се търкаляше в калта, където седеше и самият той.
