— О, да, при това с най-голяма благодарност — увери я Мира, като се постара да отговори със същата подкупваща учтивост, с която Брандър бе приел поканата.
— Тогава какво правиш на масата, момиче? Хайде да се измъкваме оттук, докато другите все още са заети с брат Лон.
Мира бързо сви на руло посланието си и стана от пейката.
— През подземния изход ли? — попита тя.
Киарда поклати глава отрицателно.
— Не. За нищо на света не бих позволила на един норс да научи за тях. Изходът за бягство лесно става вход за нападение, внимавай! Ще излезем през вратата и може да се върнем през тунела… когато се убедим, че чужденецът е далеч от нас.
Мира сви рамене. Остави лампата да гори, за да осветява прилежните й усилия за пред баща й, и излезе след старицата.
Въпреки че Киарда носеше със себе си малка факла, тя се препъваше в тъмнината и Мира избърза напред, за да я подкрепи с ръка.
— Колко сме глупави! — каза през зъби тя. — Да се влачим в тъмното като два таралежа! Ще се радвам, когато приключим с всичко това.
Забележката й бе толкова загадъчна, че Мира се зачуди как да я изтълкува.
— Ами, едва ли ще ни отнеме повече от няколко минути. В края на краищата и двете ни е страх дълго да стоим навън. Сигурна съм, че той ще ти хареса.
— Недей да бъдеш толкова сигурна — троснато отговори Киарда, като започна да накуцва, сякаш си бе навехнала глезена, когато се спъна преди малко.
— Но той е мил и любезен. Кълна се — заяви Мира, твърдо решена да не отстъпва по този въпрос. — Днес се срещнах три пъти с него и нищо лошо не ми е направил.
Замълчаха, когато стигнаха вратата и я отвориха, за да излязат. Мира се обърна назад, за да се увери, че никой не ги я видял или проследил. За нейно облекчение нямаше признаци някой да ги е забелязал. Затвори вратата здраво зад себе си, за да не излезе някое от домашните животни. През това време Киарда я чакаше. Продължиха нататък, без да разговарят.
— Е, къде е? — попита нетърпеливо старицата и се огледа във всички посоки. — Не му ли каза да ни посрещне близо до вратата, както ти наредих?
— Не, мисис, съжалявам. Мислех, че е най-добре да се срещнем там горе — Мира посочи един гъсталак на няколко ярда на запад, който приличаше на прикритие.
— За него може би. Но не и за нас, глупаво момиче! Един господ знае само колко от неговите хора може да се крият в онези храсти. Защо не направи това, което ти казах? — попита тя, като разтърси силно Мира за рамото.
В този момент нещо странно тупна в краката им. Мира се дръпна назад и на светлината на факлата видя един нож, който бе изпаднал от пояса на старата жена.
— Боже господи! — задъха се тя, като се наведе да го вземе. — Нареди норвежецът да не бъде въоръжен, а самата ти носиш това!
— За самозащита — каза Киарда ядосано, после посегна с ръка да го вземе. — Ако наистина е сам и толкова благороден, колкото твърдиш, няма да се наложи да го използвам, нали? Сега ми го дай или веднага се връщам обратно.
Мира отстъпи, обърна ножа откъм плоската страна и го постави в ръката на Киарда.
— Наистина си много жестока — промълви тя.
— Пак е по-добре, отколкото да съм омагьосана като теб от едно норско чудовище — каза тя и скри ножа под престилката си, а после двете жени продължиха на запад.
— Не съм омагьосана, мисис, и не виждам с какво можеш да го докажеш! — каза Мира с тон, какъвто никога не бе държала по отношение на по-възрастен член от племето, но сега дързостта й се дължеше единствено на мрачните й предчувствия за предстоящата среща.
— Не е вярно! Ти си болна от любов като малко паленце. Обзалагам се, че даже и такъв чист човек като брат Лон го е забелязал в унесения ти поглед, когато си вечеряла с него.
Мира замръзна на място, като разбра, че това, което я караше така да настръхва, бе не само напрегнатостта на момента, то бе предизвикано преди всичко от бурните събития през целия този ден. От умора бе станала раздразнителна.
— Добре тогава, като си толкова сигурна, че ще се срещаме с магьосник, защо се съгласи да дойдеш?
Киарда спря на няколко крачки от нея, обърна се с лице към момичето и изсъска през зъби:
— Защото ако този мъж наистина е син на моята братовчедка, а аз изобщо не допускам това за възможно, заради нея и заради сестра си Тора съм длъжна да го изслушам. Дължа му това и нищо повече.
След тези думи старата жена се обърна рязко и продължи пътя си. Мира, естествено, я последва. Тя усещаше колко силно се бе влюбила вече в Брандър и не можеше да направи нищо друго. Всеки миг, всяка секунда, които можеше да бъде с него, бяха станали за нея по-ценни от злато.
— Извинявай, Киарда — промълви тя, когато я настигна. — Не трябваше да ти говоря толкова остро. Аз просто се чудя откъде можеш да бъдеш толкова сигурна, че съм омагьосана. Кажи ми, моля те, как се чувства човек, ако е омагьосан? Как може ти и брат Лон да виждате нещо, което аз не мога да видя?
— Тогава може и да не си омагьосана — отстъпи Киарда след малко. — Може просто да си увлечена по него. Но каквото и да е, предупреждавам те да внимаваш. Имай предвид, че като отхвърляш Наял Мак Куган, ти не отхвърляш когото и да е, а най-доверения човек на краля. И като влизаш в съгласие с такива разбойници, не излагаш на опасност само себе си, а всеки един от нас. В края на краищата не личните ни грижи са ни помогнали да оцелеем през вековете като народ, а общата грижа за всеки един поотделно. Гледай да не избягаш от нас и да се хвърлиш в ръцете на човек, който само претендира, че е добър. Който ще те изцеди и ще те захвърли, когато ти се насити.
Мира поклати замислено глава.
— О, не. Мисля, че Брандър е много по-благороден.
— Ще видим — отговори старицата студено.
— Но кажи как да разбера дали съм влюбена в него — продължи Мира, съзнавайки, че Киарда, колкото й да бе невежа в това отношение, все пак бе единствената жена от племето, с която се осмеляваше да говори за това. — Докажи ми… че съм влюбена.
— Какво? — подкани я старата жена, сякаш запъването на Мира я караше да губи търпение.
— Добре, как тогава, по какъв начин да спра тези чувства?
— Наистина не зная, дете. Никога не съм обичала мъж и се надявам това да не се случи. Но мисля, че трябва да престанеш с това. Заповядай на разума си да не допуска никакви мисли за него. И изгори всички чувства, както есенната слана попарва листата и тревата.
— Хм… — отвърна Мира, като отчасти обмисляше този разумен съвет и едновременно с това съзнаваше, че това бе единственото нещо, което жена като Киарда с нейното опустошено минало можеше да и каже. Изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.
— Заобиколи от онази страна — каза Киарда шепнешком когато пристигнаха. — Аз ще мина отдясно.
Въпреки че смяташе тази предпазна мярка за излишна, Мира бързо й се подчини. Тъй като светлината на факлата изчезна заедно със Киарда, момичето започна да опипва пътя си по южната страна на гъсталака и стигна до поляната в центъра едновременно със спътницата си.
И двете много се учудиха, като видяха, че Брандър лежи проснат на земята, а до него мъждука малък фенер. Изглеждаше точно така, както когато Мира го срещна следобеда на скалата. Лежеше небрежно по гръб с кръстосани крака и подпираше главата си с ръце.
— Брандър — извика Мира, без да крие учудването си от безметежната му поза.
Той се усмихна първо на нея, а след това и на Киарда също толкова подкупващо.
— Да, аз съм. Кого другиго очаквате?
Мира се засмя нервно.
— Ами никого. Само че… — Думите и секнаха и тя се опита да му даде знак с ръка да се изправи. —
