нея. И тогава щеше да й пресече пътя.
— Мира — отново извика той, когато само след няколко секунди предвижданията му се сбъднаха и той се измъкна зад гърба й.
Тя наистина не бе чула копитата на коня и силно се стресна, когато се обърна с лице към него.
— Брат Лон! — възкликна тя, като извиси глас. — Какво… Какво правиш тук?
Настигна я и спря коня. После се обърна към нея с вид на дълбоко засегнат човек.
— Май не се радваш, че ме виждаш.
Тя продължаваше да го гледа стреснато. Беше се изчервила от смущение, но не само защото виждаше монах. В погледа й се четеше страхът на човек, чиято най-дълбока и съкровена тайна току-що е била разкрита. Лон разбра, че му предстои битка.
— О, да, разбира се, че се радвам. Както винаги. Но ти така ме стресна.
Лон погледна кошницата й и се намръщи.
— Раци ли търсиш по това време?
Бузите й отново поруменяха и тя също се загледа в кошницата.
— Не, за съжаление. Брияна я изпусна днес от високата скала, докато беряхме ягоди, и майка ми ме изпрати да я прибера.
Докато каза това, тя успя да се съвземе и отново вдигна глава. В края на краищата това бе самата истина.
„Лъже!“ — силно се възмути Лон вътрешно, но не го показа. Досега никой от неговите енориаши не го бе лъгал.
— Не знаеш ли, че е опасно за едно момиче да излиза само толкова далеч от форта? — скара й се той.
— Да, предполагам — съгласи се тя. — Но наистина родителите ми ме изпратиха.
Това вероятно бе последната възможност да надникне в нея, докато бяха сами, и Лон се хвана за нея.
— Кажи ми тогава, какво, по дяволите, беше всичко това там, на брега?
За негово разочарование обаче тя само потрепери. Мира бе прехапала долната си устна и имаше ужасно напрегнат вид. Явно бе, че дълбоко в себе си е убедена, че има право да запази тайната си.
— Добре тогава. Качи се зад мен — примири се Лон, като извади десния си крак от стремето на коня и й подаде ръка за помощ.
За негово облекчение момичето веднага се съгласи. Тя стисна с малките си пръсти ръката му, погледна го в очите и се настани зад него заедно с празната си кошница. След това обви ръце около кръста му, за да не падне, и го уведоми, че може да тръгва.
— Брат ти, Блар, бе тук днес — отбеляза тя, когато жребецът отново премина в тръс.
Не беше сигурна, че това бе някаква новина за монаха, защото се говореше, че той редовно се вижда с брат си и Наял. Тя обаче реши, че този факт придобива особено значение сега, когато изобщо не бе сигурна дали монахът е видял норвежкия лагер.
— Така ли? — попита Лон, като вложи в гласа си достатъчно учтива, според него, нотка на любопитство.
Въпреки че те никога не го показваха, между него и брат му винаги бе съществувало съперничество и сега Лон настръхна при мисълта, че посещението на Блар може да омаловажи неговото.
— Е, досега сигурно си е отишъл. Нали познаваш Наял — ще се приберат обратно в бърлогата си, където и да е тя, още преди полунощ. Радвам се, че видях Блар — каза тя оживено.
— А какво ще кажеш за Наял? На него също ли се радваш? — отвърна й Лон и многозначителността на думите му накара Мира да потрепери.
Той знаеше! Той я беше видял да говори с Брандър, каза си тя. „Не, не е възможно“ — бързо се възпротиви една друга част от съзнанието й. Даде си сметка, че духовниците не използват такива начини да заблуждават и да поставят в клопка своите енориаши. Монахът просто искаше да знае това, за което всеки друг на негово място би попитал, при положение че Мак Куган държеше да изложи на показ пред всички своята любов към нея.
— О, да. Разбира се — промълви тя.
— Мира, знаеш, че аз съм готов да изслушам изповедта на сърцето ти така, сякаш говориш на Божия отец. Вместо пред свещеник би могла спокойно да се изповядаш пред мен, както правеше по-рано — добави той, като не можа да избегне нотката на тъга в гласа си.
Мира също усети тъгата, която падаше между тях тихо, като сняг, който бавно се сипе върху есенните полета. Това усещане я прониза право в сърцето. Лон сигурно щеше да я разбере, ако му кажеше. Той беше монах, носеше божията любов в сърцето си. На кого друг да изповяда тайната си любов, ако не на него. Въпреки това нещо я спираше. Колкото и да се нуждаеше душата й от облекчението на такава изповед, Лон бе твърде близък с Наял и неговите хора, за да рискува.
Едно време можеше да каже на монаха всичко, което я засягаше, да сподели всеки страх или угризение. Доскоро чувстваше, че даже може да сподели с родствениците си всяка своя мисъл. Но сега проумя, че за нейно съжаление това време беше безвъзвратно отлетяло.
В края на краищата точно това означаваше да пораснеш и да станеш голям човек — да се откъснеш от своя род, да отвориш съзнанието си и да приемеш името и начина на живот на рода на бъдещия си съпруг. И ако тази болка наистина бе признак на съзряването, тя вече знаеше, че със сигурност се намира върху наковалнята.
— Монахът! — възкликнаха няколко деца от племето, когато след няколко минути Лон и Мира стигнаха до дървената врата на форта. — Вървете да кажете на големите, че брат Лон е тук.
Малката група от деца, които ги бяха забелязали, за секунди прерасна в тълпа от мъже и жени. И преди Лон да слезе от коня и да отвори вратата на форта, един от старейшините на племето вече го въвеждаше в крепостта.
По време на краткия си престой, както винаги, Лон щеше да предложи на възрастните светото причастие, да влезе в ролята на изповедник и да обсъди новините, които бяха стигнали до манастира през последните две седмици. Изглежда, че неговите родственици го обожаваха и за тези прости неща. Те помогнаха на него и на Мира да слязат от коня и всички му се поклониха. Заради начетеността, която църквата изискваше от него, хората го бяха превърнали в идол.
Това възхваляване обаче продължи много кратко време. Само след няколко минути баща му излезе от семейната хижа и силно извика:
— Лони, момчето ми!
Това унизително обръщение веднага върна Лон към момчешката му същност. Той обаче едва ли можеше да се разсърди на стария си баща, който накуцваше от болка. Докато за всички останали той можеше да бъде свят монах и брат, за родителите си завинаги щеше да остане най-малкото дете, тяхното момче Лони, и затова нямаше никакъв смисъл да протестира.
— О, Лони, Лони! — присъедини се и майка му, когато излезе забързана от малкото им жилище и догони болния му баща. — Блар беше тук днес, заедно с мистър Мак Куган. Само за малко го изпусна.
Като се престори, че е силно огорчен от новината, Лон се наведе да оправи расото си, което се бе усукало около краката му след дългата и изморителна езда.
— Да. Същото ми каза и Мира.
Минута по-късно той вдигна глава, за да отвърне на лъчезарната усмивка на майка си. Това не бе нейната обичайна усмивка, а официалната, пълна със самодоволство усмивка, която тя пазеше за публични изяви като тази. Гордееше се със своите синове — Блар, нейният войник, втори по ранг предводител на кралската армия, и Лон, нейният учен и почитан духовник. Те бяха съвсем различни, но за нея, която ги бе родила от една утроба, завинаги щяха да останат една плът.
— Пристигаш точно навреме за вечеря — продължи тя, като отиде при него и обви ръка около кръста му. — Ела да вечеряш — настоя та, като го дърпаше към хижата.
Нямаше нужда повече да го увещават. Миризмата на пържен бекон и говеждо, която излизаше отвътре, беше достатъчно убедителна, за да го накара да влезе, след като цял месец бе карал само на извара и боб. Той спря само за да прегърне с другата си ръка Мира, и я поведе към масата.
— Ела с нас — прошепна й той, като застана начело на бързо оформилата се процесия към хижата. След
