Киарда решително се изправи на крака.
— Длъжен е да дойде, ако има такива добри намерения и ако иска да свидетелствам в негова полза.
Без да каже и дума повече, тя остави брошката на скамейката, заобиколи момичето, което бе все още на колене, и продължи да тъче.
Това бе всичко. Мира достатъчно добре познаваше Киарда, за да разбере, че това е окончателното й решение. Въпреки че бе останала много крехка и се бе изгърбила от възрастта, старата жена бе точно толкова непоколебима в изявленията си, колкото всеки един от по-възрастните мъже в племето. Мира осъзна, че всъщност щеше да постигне по-голям успех, ако се бе опитала да въздейства върху ината на баща си.
Със Киарда просто бе по-различно. Макар и да изглеждаше всеки ден приятна и внимателна, страданията, които бе преживяла в ръцете на норските си поробители, бяха закалили характера й като камък. Тя със сигурност имаше сърце. Но то бе ожесточено и предпазливо, и не се отваряше за друго сърце без молба и доказана причина. Мира призна пред себе си, че за трети път през този ужасно тежък ден се бе сблъскала с желязната воля на човек, комуто, изглежда, бе отсъдено да изиграе решаваща роля при определянето на нейната все още нерешена съдба.
Тя бе въвлечена в една игра на шах и се бе оказала в позицията на пешка, поставена между плановете на баща й за нея, променливите чувства на Киарда към чужденците и собствената й, засилваща се любов към Брандър. И тя се молеше с цялото си сърце да не стане накрая така, че и нея като пешката да я вземе един от конете на царя.
Когато стигна до високото плато, брат Лон О’Фейл дръпна юздите и спря коня. Той видя стария си дом, който бе съвсем наблизо, на север от платото. Винаги се наслаждаваше на гледката на форта, разположен на брега на едно окъпано от слънцето скалисто заливче и скрит от погледа на преминаващите край него моряци от един скалист нос на изток. Обичаше това място, въпреки че в него изобилстваха злините на светския живот. То дори му се стори, да го опази Бог, още по-тихо и спокойно от манастира, където живееше сега.
Това не трябваше да го учудва. В края на краищата истинският му дом бе тук, където се бе родил и израснал и където бе прекарал първите седемнадесет години от своя живот. И когато зърна дима от огнищата, където хората от неговия род в момента приготвяха вечерята, в една част от него се надигна силен копнеж да се върне и никога вече да не го напуска.
Наближаваше време за вечеря и устата му се напълни със слюнка при мисълта отново да му сервират ястие с месо и зеленчуци. В манастира бе строго забранено да се яде месо от четириноги животни и както всички останали закони на църквата, Лон изпълняваше и този, без да се оплаква. Но тук, в дома на скъпите си родители, като почетен гост на чичовци, лели и братовчеди, той знаеше, че може да си хапне от всичко безнаказано. Можеше да разговаря надълго и нашироко с родствениците си на всякакви теми и през това време да се наслаждава на напълно заслужената почивка от безкрайната си писарска работа.
Това просто селище от купчина хижи със сламени покриви беше нещо като рай. И той беше безкрайно благодарен на абата, че му разреши да прекара нощта тук, а не го задължи да пътува обратно в тъмнината. Това означаваше, че всъщност щеше да си позволи лукса да спи през цялата нощ. Нямаше да го будят да става, както обикновено, в два часа призори за нощните служби и псалмите. Какво блаженство! Какъв абсолютен отдих! Но независимо от това, че настроението му продължаваше да се повишава в очакване на всичко това, той изведнъж видя с крайчеца на окото как някой се прокрадва долу на брега, и вниманието му веднага се насочи натам.
Подкара коня си малко нататък, за да вижда по-добре пешеходеца. Беше момиче. Това се разбираше от пръв поглед. Туниката й и яркият цвят на наметалото показваха, че най-вероятно момичето е член на племето. Когато тя започна да се приближава обаче, ръбът на скалата му попречи да вижда. Накрая се наложи да слезе от коня и да отиде пеша до ръба на платото, за да види коя е тя.
Когато разстоянието намаля, разбра, че това бе Мира, най-голямото дете на Сайлъс Мак Игън. Позна я по леката походка и червеникавата й коса, в която играеха лъчите на късното следобедно слънце.
На рамото си носеше кошница и се движеше с някаква странна предпазливост към едно уединено място в основата на скалата, на която стоеше Лон. Той не можа да се въздържи да не се присмее над себе си. Винаги бе харесвал много Мира, въпреки че тя бе няколко години по-малка от него. Момичето имаше приятен и общителен характер, и с постоянната си усмивка винаги предразполагаше момчетата. Разбираше от шеги и проявяваше почтителен интерес към църквата и нейните учения, разговорите с нея му доставяха истинско удоволствие. А и напоследък бе станала един вид знаменитост. Навсякъде се носеха слухове, че Наял Мак Куган, предводителят на кралската армия, е влюбен в нея и възнамерява да й направи предложение за женитба в най-скоро време.
— Мира — повика я той от коня, когато тя се приближи повече. — Мира, аз съм — извика отново, сигурен, че ще познае монашеските му дрехи дори и отдалеч и няма да се страхува да отговори.
Тя обаче сякаш не чуваше. Крясъкът на чайките над тях заедно с шума от внезапния вятър от север, изглежда, поглъщаха думите му. Разбра, че за да привлече вниманието й, ще трябва да се спусне по по- безопасния склон на скалата.
Не можеше да си представи защо тя ще ходи по брега по това време и съвсем естествено бе, че любопитството му се засили. Като вдигна полите на дългото си до глезените расо, той слезе на стъпаловидния склон, който водеше към брега, и се спусна след нея. Църквата забраняваше такива лични срещи на монаси с представители на другия пол, но навярно и за нея не бе безопасно да се отдалечава толкова много съвсем сама и Лон реши, че е длъжен да я предупреди.
Когато стигна до половината на склона обаче, той застина на място от това, което видя. Тя отиваше направо в един лагер на викинги. А още по-невероятното бе, че един висок норс с меч и нож се отдели от групата свои сънародници, които явно предвождаше, и излезе напред, за да я посрещне.
— О небеса! — възкликна Лон полугласно и в същия миг приклекна, за да остане незабелязан. Сърцето му заби силно от ужас. Той беше само един духовник и нямаше оръжие. Знаеше, че ако тези чужденци нападнат сънародничката му, няма да може да направи абсолютно нищо, за да ги спре.
Питаше се как може Мира да е толкова глупава. Как бе възможно да е живяла на този бряг близо две десетилетия и да не е разбрала колко опасни могат да бъдат такива нападатели.
Но за най-голямо негово удивление, от всичко, което ставаше пред очите му, той разбра, че момичето не само не се страхува от този мъж, но вече явно бе разговаряла и преди с него. Всъщност голямото светлокосо чудовище бе вече при нея и я прегърна през раменете с едната си ръка.
Поразен от всичко това, Лен се отказа от усилията си да стои приклекнал. Като се задъхваше от ужас, той се строполи на земята. Любопитството му обаче надделя и само след секунда отново коленичи и се наведе напред, за да продължи наблюдението си.
Защо бе толкова глупава? Малката Мира, винаги толкова здравомислеща! Винаги й поверяваха да гледа по-малките си братя и сестри, а също и братовчедите. Какво бе станало, за Бога, със здравия и разум?
Като видя как накрая норвежецът отстъпи малко настрани от нея и се наведе да целуне на раздяла ръката и, Лон стигна до единственото заключение, че Мира е изгубила здравия си разум в лазурния поглед на този тулски главатар.
Наистина се разделиха, защото минута по-късно девойката тръгна обратно към къщи. На свой ред Лон се покатери обратно на върха, за да не стане така, че момичето да го види, ако се обърне да махне с ръка за сбогом.
Силно развълнуван, Лон се втурна към коня си и бързо го яхна. Сега знаеше, че трябва да върви след Мира, да я настигне и да й предложи да я върне обратно във форта. Ако останалите от племето все още не знаеха за съществуването на този лагер, той трябваше да поговори насаме с нея, за да я убеди да им каже за тях. По време на петгодишната си служба на Църквата Лон бе научил поне едно много важна истина — след виното уединението най-добре предразполага към изповед.
В следващите минути Мира бързо крачеше по пътя си долу по брега, а Лон продължи в тръс по тревата от лявата й страна. През цялото време внимаваше да не излезе пред нея, където можеше да го види, и поддържаше достатъчно голяма дистанция, за да се не чуват ударите от копитата на коня.
Бе сигурен, че момичето ще тръгне по тревата, щом стигне скалистата ивица на няколко крачки пред
