пътешествие до лагера.
Мира разтвори ръка и той постави брошката върху дланта й. След това нежно затвори пръстите й.
— И кажи, моля те, на вашите хора, че ще дойдем при вас със злато и други богатства, ако се съгласят да се срещнем.
— Ще кажа — съгласи се тя, като най-накрая разбра, че под красивата външност туптеше сърцето на един много решителен и упорит мъж. Тя си помисли, че само това бе достатъчно доказателство, че е наполовина ирландец. Сега оставаше само да се постарае да убеди хората от племето. И след това, Господ да й е на помощ, идваше Наял Мак Куган!
Глава 4
Тъй като не бе в състояние веднага да се прибере вкъщи, защото щяха да я накарат да напише писмото до Мак Куган, Мира потърси Киарда Мак Айл. Тя вече бе в твърде напреднала възраст. Живееше в собствена къща вътре във форта. Когато Мира прекрачи прага, видя, че Киарда не беше сама. Около огромния стан, поставен близо до огнището, работеха още две жени от племето и Мира бе принудена да покаже с поглед на по-възрастната, че й се налага да поговори с Киарда насаме.
Киарда се извини на двете жени и отиде при нея със загрижен вид.
— Какво има, дете? Нещо свързано с мистър Мак Куган ли? — попита тя с приглушен глас.
Девойката поклати отрицателно глава. Останала без сили от превратностите на този ден, тя не можа веднага да обясни причината за посещението си. Вместо това извади от кошницата на рамото си брошката, която Брандър й беше дал. След това я обърна откъм гравираната страна и я подаде на старицата.
Киарда я взе и присви очи, за да я разгледа на светлината, която влизаше през вратата.
— Боже Господи! Къде намери това? — попита тя, без да повишава глас. — От години не съм носила такива брошки. Мислех, че повечето от тях са се изгубили, когато фортът бе опожарен от викингите.
— Не съм я намерила. Дадоха ми я — прошепна Мира в отговор.
Киарда сбърчи вежди и я погледна. Явно мислеше, че Мира все още е объркана от сцената с Наял.
— Кой ти я даде?
Спогледаха се — и двете жертви на най-трудното за изричане от всички престъпления. В този момент Мира разбра, че тайната й вече не е само нейна. Независимо дали искаше или не, положението бе много по-сложно от едно тайно ухажване между нея и водача на викингите. Киарда трябваше да знае. Ако изобщо беше възможно да проявят някакъв акт на милосърдие към чуждоземците, то щеше да стане благодарение на нейните показания. Като осъзна това, Мира положи всички усилия, за да проговори.
— Един норс.
Старата жена грабна ръката й и лицето й пребледня от тревога.
— Боже мили! Момиче! Да не са те хванали пак?
— Не. Бъди спокойна. Нищо лошо не ми се е случило. Кълна ти се.
В изненадата си тя повиши глас.
— Нищо лошо в ръцете на един норс?
— Не и когато е син на твоята братовчедка Елана.
Киарда просто беше потресена от отговора.
— О, богове! Нима това е възможно!
Мира я погледна умоляващо.
— Страхувам се, че ти трябва да решиш. На мене ми казаха, че тази брошка е на Елана.
Макар че обикновено Киарда се държеше стоически, този път тя се задъха и като отвори ръката си, започна да разглежда герба върху брошката. Притисна с ръка стомаха си, сякаш я прободе силна болка, и се отпусна върху една скамейка на няколко стъпки от нея.
— Ще продължим да тъчем по-късно — обърна се тя към жените на стана с неестествен и официален тон. — Мира, аз също искам да ми отделиш няколко минути насаме.
Като хвърлиха намръщени и едновременно любопитни и подозрителни погледи към Мира, жените прекъснаха работата си и една след друга бавно излязоха от къщата.
— Благодаря ви и на двете за помощта — каза след тях Киарда с лека усмивка върху устните.
След това, когато се убеди, че са достатъчно далеч от къщата, отново се обърна към Мира.
— Това ти го е дал един викинг? Сигурна ли си? — попита тя много сериозно.
Ясно бе, че ако Мира не успееше да я убеди, че това е истина, тя щеше да го приеме за ужасна шега.
— Кълна се във всички звезди.
Старата жена запази мълчание за известно време, като че ли се нуждаеше от повече време, за да схване нейното твърдение.
— И къде е този норс? Как се запозна с него?
— В един лагер на брега заедно с хората си. Той е скрит от високите скали на юг — избърбори Мира с едва доловим глас. — Открих го със сестрите си точно преди обяд. Но ти… ти не бива да казваш…
— Не бива какво? — попита Киарда с негодувание, ядосана от това, че момиче, което бе по-младо с цели двадесет години от нея, си позволява да й дава указания какво да прави.
— Моля те, не казвай това на никого от племето, освен ако не възнамеряваш да им съобщиш, че са потомци на твоята братовчедка Елана — смело добави Мира на един дъх.
Киарда я изгледа така, сякаш се канеше да я накаже за нахалството й, като й зашие устата. Вместо това обаче я изненада, като в отговор поклати глава и се усмихна от удивление.
— О, небеса! С какво те е омагьосал този чужденец, та ми говориш по такъв начин?
— С нищо — заяви Мира, като направи всичко възможно да не покаже с нещо, че е влюбена до уши в Брандър. — Просто трябва да имаме предвид, че е наполовина ерс, преди някоя от нас да направи нещо, което да го постави в опасност. Искам да кажа, че те желаят само да се заселят тук. Изглежда, че лагерът им е на брега повече от седмица и сигурно досега щяха да са ни нападнали, ако имаха такова намерение, така че…
— Само не ми обяснявай на мен за техните лагери! Прекалено дълго време съм прекарала в такъв лагер, за да ме убеждаваш, че могат да бъдат нещо друго, освен база за яростни атаки.
— Но той ти е наполовина роднина, Киарда!
— Така твърди той.
— И то съвсем убедително.
— А прилича ли на ерс? — отвърна на удара й Киарда, сякаш предварително знаеше, че момичето няма какво да каже срещу това.
Мира сведе стеснително поглед за миг.
— Ами, не. Но говори като ерс. Отлично говори езика ни, и то в нашия ритъм, сякаш го е научил някой от нас.
Тъй като почувства, че вече не може да спре, тя отиде при домакинята и приклекна на коляно до нея.
— Защо не дойдеш да го послушаш, преди да сме казали за тяхното присъствие и за желанието им да се заселят тук? — попита девойката, но думите й прозвучаха по-скоро като увещание, отколкото като молба.
— Да отидем само ние двете в лагер на викинги? Ти си полудяла! Онзи случай с онова животно преди няколко лета на нищо ли не те научи?
Мира леко се усмихна, за да й вдъхне увереност.
— О, никакво зло няма да ни сполети. Техният началник ще се погрижи за това. Два пъти се срещнах с него и мога да твърдя, че по-мил човек никога не съм познавала.
Киарда сви устни, все още твърде скептично настроена към това твърдение.
— Хм… тогава го покани да дойде тук — отговори тя след няколко секунди и в очите й пламна желание за мъст. — Кажи му да дойде сам и без оръжие на вратата на форта тази вечер след мръкване и може би ще говоря с него.
— Аз… не съм сигурна дали ще се съгласи. Може да се окаже твърде опасно за него, нали разбираш.
