— Желаещ? По това време на годината? Мислех, че сега повечето ирландци са толкова заети с реколтата, че нямат време за такива занимания. Да не би да е някой, който просто иска да го храним до събирането на реколтата.
— Не. Съвсем сигурен съм, сир.
— Не че е толкова важно, ако наистина търси прехрана — обясни абатът сговорчиво. — Нашата мисия е преди всичко милосърдието. Но може би не си го разбрал правилно.
— Не.
— Хм — отвърна по-възрастният и тонът му бе значително обнадежден от тази новина. — Надявам се, че е достатъчно силен да работи на полето или в гората.
— Да — отговори Лон, като си спомни здравото телосложение на Астрид.
— Добре тогава — одобрително кимна абатът. — Следващия път, когато отидеш в лагера на войниците, го вземи със себе си и го доведи тук, а аз ще преценя дали е подходящ.
— О, добре. Благодаря ви, сир. Но има още нещо, което би трябвало да знаете — добави Лон, като имаше предвид обичая на абата да наставлява новодошлите.
— И какво е то?
— Ами той… не може нито да говори, нито да чува. — В този миг Лон се ненавиждаше за огромната лъжа, но бе решил, че е по-добре да поеме върху себе си този грях, отколкото да рискува живота на момичето в ръцете на Наял.
Абатът не бе много възхитен от тези думи. Макар Лон се ползваше с доверието му, очите му се присвих: недоверчиво, сякаш реши, че неговият главен писар е загубил ума.
— Братко, ако това е така, как, за Бога, си успял да разбереш, че този беден момък желае да бъде посветен.
— Той… ми го написа.
Старшият духовник възвърна част от предишната си приветливост:
— О, значи може да чете и да пише?
— На ерски — да, сир. Но не съм сигурен за латинския. — Лон тежко преглътна, разбрал, че е достигнал границата на своите възможности да отговаря на тази серия от въпроси.
— Много добре — заяви внезапно презвитерът и се обърна да прибере някои ръкописи, които бе оставил на масата. — Щом може да пише, веднага ще му дадеш работа в скрипториума… Поне лесно ще се справя с нашите дни за мълчание — заключи накрая, махна с ръка на Лон и му показа, че не желае да обсъжда повече този въпрос.
Макар и пример за святост, в манастира абатът се славеше като страшно разсеян и често не бе в състояние да се занимава дълго време с едно и също нещо.
— Все още ли желаете да се срещнете с него? — попита Лон, когато абатът мина покрай него. Макар че горещо се надяваше да получи отрицателен отговор, много добре знаеше, че рискува да бъде наказан, ако не получи определен отговор.
— Мисля, че не. Ще го виждам в църквата цели девет пъти на ден и засега това ще бъде достатъчно.
— Благодаря ви, сир — извика Лон след него и машинално наведе глава.
— А сега, отче, трябва да се заловиш за работа.
Вместо да се подчини на заповедта, Лон остана още малко пред вратата на абата. Все още трепереше от вълнение и му се виеше свят. Никога не си бе представял, че може да излъже почитаемия абат, нещо повече, никога не си бе и помислял, че може да преуспее в това начинание!
Помисли си, че върши всичко с най-добри подбуди, и тръгна към килията си. С цената на няколко лъжи животът на Астрид сега бе вън от опасност, а манастирът щеше да получи още един чифт работни ръце. Дано само не се наложи той и момичето да пазят дълго в тайна всичко. Дано съумее да я върне обратно на викингите и да обяви на абата, че този „желаещ“ е променил желанието си и се е отказал да се покръсти в Христовата вяра.
Мира беше права относно последното местоположение на лагера на Мак Кугън. За съжаление обаче тя и нейните викинги пристигнаха твърде късно. Когато изминаха левгите, които ги отделяха от посочените хълмове на запад, от лагера на кралските войници бяха останали няколко почти загаснали огньове и две места със смачкана трева, където очевидно се бяха намирали палатките на Наял и Блар О’Фейл.
Въпреки разочарованието на Брандър и братята му. Рурик и Ланг се убедиха в искреността на Мира, която честно се постара да изпълни искането им. Но по-късно през деня, след като по нейно предложение отидоха на още две места и не откриха и следа от Мак Кугън и хората му, те отново започнаха да я гледат с подозрение.
— Тя нарочно ни води при загаснали огньове — за яви Рурик, когато спряха до един поток да напоят конете. Изрече тези думи на ерски и Мира разбра желанието му да я обвини за неуспеха им.
Засегната, тя понечи да отрече това предположение, но Брандър я изпревари:
— Млъкни. Нямаш основания да я обвиняваш. Ако бяхме пристигнали на първото място малко по-рано, сигурно Астрид вече щеше да е с нас.
— Ами. Сигурен съм, че тя ни разиграва — заяви и Ланг на ерски. — Напълно съм сигурен.
— И защо ще го прави? Ако ние не я върнем обратно в крепостта през следващите няколко часа, тя ще бъде обявена за обезчестена и семейството й няма да я приеме обратно. Така че защо да ни разиграва по такъв начин и да губи време?
— Какво искаш да кажеш с това, че семейството няма да я приеме обратно? Какво ще й се случи?
— Ще бъда длъжен да я взема за жена — откровено отговори Брандър.
— Длъжен? — повтори Мира и ноздрите й се разшириха от възмущение. След създадената между двамата през изминалата нощ близост тя не можеше да допусне, че той може да говори за тези неща така, сякаш става дума за сделка.
— Не е… съвсем така — заекна Брандър. — Не точно длъжен. Нямах предвид точно това, защото тази дума не ми харесва.
— Аха, значи това са само приказки, че ще трябва да се ожениш за нея, ако я задържим твърде дълго. Тя просто иска да се върне при хората си и да се освободи от нас. Страхува се от отмъщението на армията, ако разберат, че ни е помагала. И тя е като останалите от страхливото им племе.
— Не, вярно е — потвърди Брандър. — По тези места невестите се крадат като кравите.
Ланг седна на тревата наежен като Рурик.
— А защо мама не ни е казвала за този обичай? Нищо не съм чувал досега за него.
Брандър стисна устни.
— Щом Мира казва, че е така, значи е така. — заключи той с нисък глас. — И няма какво повече да говорим.
— И какво трябва да означава това? — настоя Рурик с предизвикателен тон и това учуди Мира. — Трябва ли да я върнем в укреплението, преди да успеем да спасим нашата Астрид? Какво ще кажеш за това?
За още по-голяма изненада на Мира Брандър решително стана, запъти се към Рурик и го зашлеви.
— Не е твоя работа да решаваш, братко! Нито пък моя. Дали младата жена ще пожелае да остане при нас и да ни помага в търсенето, ще бъде единствено нейно решение.
Мира се усети донякъде защитена от тези думи, но въпреки това отстъпи назад.
— Ти си си загубил ума от любов — изръмжа Рурик, стана и протегна ръце напред, за да се запази от други плесници. Може би щеше да получи още една или две, предположи Мира и при тази мисъл отстъпи още малко назад. — Ти преспа с нея миналата нощ — продължи Рурик — и тя те омагьосала по някакъв начин, затова вярваш на всичко, което ти каже!
Брандър не отговори. Неподвижен като статуя, той просто удари по-младия си брат още веднъж, този път по-силно.
Настъпи потискаща тишина. Двамата мъже предизвикателно впиха погледи един в друг. Мира погледна към Ланг и видя, че и той като нея бе изненадан от случилото се. Той явно споделяше нейния страх за Брандър, който сам налиташе на бой, макар че беше ранен на два пъти през последните нощи.
— Веднага спрете! Ей, вие двамата — чу внезапно тя собствения си глас. Миролюбива като всички от
