пламтящия огън, а съвсем друго е да си гола под избледняващото звездно небе.
— Намери ми туниката, мили — отговори тя с треперещ от студ глас.
Той я притисна, горещият му дъх заля с топлината си ухото й и познатите вече вълни започнаха отново да заливат онези безименни части от тялото й, които той бе галил през нощта.
— Добре де. Ще остана още малко. Само че недей… нека да не правим онези неща като през нощта.
— Е, как беше? Ти, плахото момиче, и аз, верният слуга, от когото така се страхуваше, постигнахме толкова много под тъмното небе — продължи той, като я целуваше по врата. — Честно казано, не ми се иска да изгрява слънцето.
— О, Господи, и на мене — призна тя, стоплила се в прегръдките му и доловила нежната подкана в гласа му. Наистина желаеше отново да потъне в забравата на любовните му слова. — А братята ти? — напомни му след малко.
— Братята ми ли? — повтори той разсеяно, замаян като нея от потока целувки, с който покриваше врата й.
Тя тихо се засмя.
— Да. Не ги ли помниш? Май се наричаха Рурик и Ланг.
Опрян на лакти, той отново започна да гали гърдите й.
— Вярно. И какво?
— Ами вече се съмва и е време да дойдат при нас, не мислиш ли?
Той заговори разпалено, сякаш продължаваше от там, където бе спрял миналата вечер:
— Ще ги почакаме да дойдат. Но за Бога, Мира, ако си решила да се върнеш при твоето семейство, може би това са последните ни минути заедно. Разбираш ли?
Тя обърна лице към него:
— Това, което наистина разбирам, е, че ти и твоят ранен крак очевидно днес се чувствате по- добре.
Хапливата забележка го накара да се отдръпне леко от нея. После прехапа устни, обмисляйки нещо.
— Аз обаче няма да забравя това, което се случи между нас… Няма да забравя твоето тяло, осветено от огъня — обясни той със сериозен глас.
При тези думи Мира сведе поглед. Той протегна ръка, повдигна брадичката й и тя трябваше да го погледне в очите.
— Не искам да го забравя. Ще го запазя в паметта си завинаги. Надявам се, че и ти — продължи той.
— О, Брандър. Но аз… не зная — каза тя и усети, че на светлината на зараждащия се ден става хладнокръвна и самоуверена и че не изпитва нищо друго освен неудобство. Една част от нея си даваше сметка, че е лудост да се окаже в такова положение. При това без знанието на родителите й! Но не изпитваше чувство на вина и в прегръдките на този норс й беше много добре — Знам само, че се съмва и трябва да тръгваме час по скоро, ако наистина искаме да намерим сестра ти.
— Така е — каза той сериозно и измъкна ръката си изпод нейната, после седна и потърси туниката й. Просто мислех, че нещата между нас се промениха. Има напредък.
Придържайки с дясната си ръка наметката към гърдите си, Мира протегна към него лявата.
— Разбира се. Допускаш ли макар и за миг, че бих могла да позволя на някой друг това, което миналата нощ? Особено след като бях нападната от наши хора?
На лицето му се изписа изражение, което означаваше, че той приема думите й.
— Не. Предполагам, че не.
— Естествено.
Той я загледа за няколко мига, после стана да потърси дрехите й. В очите му Мира успя да прочете много въпроси. Как може да пита, без да задава въпроси? Как може да тръгне и да се преструва, сякаш миналата нощ, последната и единствената, в която се опознаха, нищо не се е случило? Той бе решил да остави отговорите на тези въпроси на нея и да не обсъжда чувствата й, преди да настъпи моментът на раздялата. Но Господ да й е на помощ, колко много казваха и без думи сините му очи! Те бяха като две дълбоки езера, изпълнени с детска молба и страх от загубата.
Въпросите стигнаха до сърцето й и тя искаше да им отговори, но в този миг по тропота на конете иззад скалите разбра, че братята се приближават.
— Побързай, моля те — възкликна тя. — Не бива да ме виждат така!
Брандър потърси туниката на мястото, където я бе видял за последен път — до меха с вино. После прецени, че няма време да се обърне, и пъхна дрехата в ръцете и.
— Благодаря — изрече Мира и мигновено намъкна долната риза.
Когато я нахлузи през главата си, Брандър й помогна да я издърпа надолу и да напъха ръце в ръкавите.
— Казах ти, че не ме бива в тия неща.
— Напротив, много добре се справяш. Само си среши косата и се пооправи, и няма да си помислят нищо лошо за тебе.
Той изрече този съвет с толкова поверителен тон, че тя му повярва. Приглади с ръце тъмната си коса, наметна плаща и го пристегна в раменете. В това време двамата братя се появиха на поляната и я видях; седнала съвсем прилично на един дънер.
Тя поздрави приятелски братята, но за нейно учудване Ланг й отговори с кисела усмивка, докато Рурик изобщо не й обърна внимание, а започна направо да говори на Брандър на родния им език.
Брандър слушаше безизразно, като същевременно събираше завивките, под които той и Мира бяха прекарали нощта. Когато Рурик свърши, Брандър се обърна към нея и измъчено й се усмихна.
— Искат да знаят в коя посока трябва да поемем — каза той на ирландски. Но интуицията й подсказа, че това не бе всичко, което беше казал Рурик. Не случайно бяха говорили на Брандър на езика, който тя не разбираше.
Мира долови сериозността в очите на Брандър и за почна да се оглежда наоколо.
— Трябва да тръгнем на запад — отговори накрая и посочи в тази посока. — Макар че не се виждаха достатъчно добре снощи, онези височини са ми познати. Виждала съм ги на картите на моите хора. Чувала съм че Мак Кугън много често строи лагерите си зад тях.
— Много добре — отвърна Брандър и сегашният и официален тон бе в ярък контраст с любовния му шепот преди малко. — Ти ще яздиш с мене — завърши той, пристъпи напред и подаде на Ланг завивките, а да ги завърже на седлото на коня си.
Мира въздъхна с облекчение, като разбра, че няма да язди заедно с някой от тези намръщени мърморковци. Искаха нейната помощ като водач, а не я поздравяваха и се държаха нелюбезно. Подхвърляха и само думи, свързани с работата, която трябва да свърши. И как ли щяха да реагират, ако предвижданията й за местоположението на Наял се окажеха погрешни, като се има предвид лошото им отношение към нея?
Глава 14
Лон се върна в манастира точно преди „секстата“ — шестия каноничен час и обедната служба за четене на светите писания и псалми, и успя да намери абата в килията му, преди той да излезе да се разпореди за храната.
— Братко Лон — поздрави го абатът, който почти се сблъска на вратата с подчинения си. — Какво те води при мен?
Лон се постара да бъде кратък. По пътя от лагера на Мак Кугън дотук бе имал достатъчно време да обмисли как да спаси викингското момиче, и смяташе плана си за много добър.
— Нищо сериозно, абате. Просто… намерих един желаещ да бъде посветен в Христовата вяра, когато посетих тази сутрин лагера на кралските войници, и реших да ви помоля за разрешение да го доведа тук.
Абатът смръщи вежди и отстъпи назад с усмивка на изненада.
