— Не разбирам защо се учудваш. Нали това преследват повечето мъже?
— Но един отец не е като другите мъже. Нищо ли не ти е разказвала майка ти за духовенството? Светите отци не се занимават с такива неща!
— Никога ли? — попита тя с нарастващо недоумение: майка й наистина не беше й споменавала нищо за отношението на светите църковни мъже към плътската любов. Астрид си спомни, че те не се женят, но според разбиранията на норвежците това не изключваше плътските връзки.
— Никога — натъртено отговори Лон.
Тя наведе глава към него, а лицето и за пръв път доби детско изражение.
— Хм. Не мога да си представя защо сте избрали, този начин на живот. Казвали са ми, че плътската любов била много хубаво нещо. Представяте ли си какво пропускате?
Лон отново се ядоса. Този път се изчерви той а тя трябваше да го успокои. И макар че тонът и изразяваше по-скоро невинно учудване, отколкото подигравка той й отговори ядно:
— Нека престанем да говорим за това! Дори мисълта за тези неща е грях.
Твърдият му тон засили увереността на Астрид, че той наистина няма намерения за любовно посегателство спрямо нея. Очевидно искрено вярваше, че с това поведение изразява любовта си към своя бог. При тази мисъл тя усети голямо облекчение. Не че мечтаеше да стане християнка. Знаеше доста много за тази странна религия и бе разбрала, че тя е подходяща само за страхливите. Но сега, ако този малък слуга на собствения си Господ можеше да я отърве от пленничеството, щеше да е глупаво да не приеме предложението му, каквото и да поискаше в замяна. Разбра, че с негова помощ ще оцелее по-сигурно, отколкото охранявана от Мак Кугън и хората му.
— Добре — съгласи се тя накрая. — Ако можеш да убедиш моите похитители да предадат мене и зестрата ми в твои ръце, отче, аз ще обединя усилията си с твоите. Обещавам ти да не казвам и да не правя нищо, което би подтикнало военачалника отново към опит да ме убие.
— Чудесно — бързо отговори той. Чувстваше се едновременно облекчен и затруднен. Добре беше, че тя се съгласи да му помага, но какво, за Бога, щеше да каже на Мак Кугън и на абата? И как щеше да уреди да стане негова прислужница? Никога досега не беше имал слуги както някои други духовници. Но техните слуги винаги бяха ирландци и най-главното — мъже. Възможно бе игуменът да не позволи един викинг, и то жена, да заеме такова място. При това, припомни си Лон, преди две години той се бе опитал да получи от него разрешение да внесе в светата обител малко котенце и здраво си беше изпатил. Как можеше сега да се надява, че ще получи разрешение да въведе в манастира една жена от племето норс?
Но сега нямаше време да мисли за възможните усложнения. Наведе се и развърза краката на момичето. Щом по волята Божия тя се бе спасила от яростта на Наял, Лон можеше да остави в ръцете Божии и изхода от разправията с двамата мъже.
Астрид разбираше, че отново я чакат дълги часове, а може би и дни в тъмната палатка на Мак Кугън, и сетивата й жадно поглъщаха всички звуци и картини наоколо, докато се връщаха в лагера. Все пак обръщаше внимание и на придружителя си. От косите погледи, които му хвърляше, установи колко слаботелесен беше той и колко тъмна бе кожата му.
В същото време притежаваше и някакво изящество; израсла в земи, където един мъж по-скоро би умрял, отколкото да се остави да изглежда недостатъчно мъжествен в някои отношения, тя не можа да си припомни друг път да бе мислила така за мъж. Този ерс пристъпваше със забележимо достойнство, носейки с гордост дългото си расо. Уж стъпките му бяха неуверени, но безпогрешно изразяваха самодоволство. Това беше енергията на младостта и силата, и Астрид, самата тя воин, естествено изпитваше уважение и към двете.
Тя беше затваряла очи всеки път, когато той се бе доближавал твърде много до нея. Като че ли искаше да докосне с пръст гласа му, който й звучеше толкова познато и успокояващо. Също като прозрачен меден поток.
Разбира се, че беше нежен. И принадлежеше на някого, който очевидно бе обрекъл живота си на усамотение. Но имаше и нещо друго.
Той беше извисен по дух, реши накрая тя. Прекарвала досега дните си сред грубите крясъци на бащата-повелител и четиримата си едри братя, тя се учуди защо едва сега забеляза тази негова черта.
Но обстоятелствата на тяхното запознанство бяха направо отчайващи. Дали го признаваше пред себе си или не, този духовник я беше отървал от ръцете, които преди малко сигурно щяха да я пребият до смърт. А след това последва този разговор за църквата и другите неща. Защо той си позволи да казва неща, заради които тя все още искаше да го удари?
Каквито и да бяха изводите й, изпитваше уважение към него. Макар че физически се чувстваше толкова силна, че да го смачка като буболечка, стига ръцете й да бяха свободни, тя се възхищаваше на качествата му. Той, неизвестно защо, имаше желание да действа в нейна полза. Така че можеше да разчита на него.
— Няма да ме вземеш със себе си още днес, нали? попита тя колебливо, когато наближиха палатката на Мак Кугън.
— Не. Страхувам се, че няма да ми позволят. При това трябва да получа разрешение и от абата.
— Аха — отговори тя леко разочарована. Вече й беше съвсем ясно, че той не бе съвсем сигурен в успеха при получаване на всички необходими разрешения.
— Обаче всичко около тебе ще бъде наред — спря той, за да я увери в противното. Бяха само на няколко крачки от палатката на военачалника. — Ще убедя брат ми да те защитава, докато се върна, и той ще го направи заради мене.
Макар че й говореше като на дете, тя изпита някакво облекчение от думите му. Толкова дълго време беше най-малката в семейството, но никога не й бяха казвали, че има нужда от закрила. Това чувство й донесе удовлетворение и съвсем не й беше неприятно.
Тя кимна на пазача, който все още стоеше пред входа на палатката. Лон я остави при него и влезе за малко сам. Когато се появи отново, беше придружен от Блар, който кимаше унесено с поглед, забит в земята. Те се запътиха към Астрид.
— Ще направя каквото мога — каза тихо Блар. — Наял иска да премести лагера към хълмовете на юг. Той е сигурен, че викингите ще дойдат за момичето и, като не знае колко са на брой, иска да ги подмами близо до крепостта, където може да разчита на подкрепления и да разбие врага. Ще я пазя в моята палатка и ще се опитам да я скрия от началника, колкото е възможно. Но и тя трябва да се държи прилично. Трябва да разбере, че не бива да прави нищо, което отново да събуди яростта на Мак Кугън!
— Тя разбира това. Нали, дъще моя! — попита отецът и отправи към нея тъмния си и проницателен поглед.
Астрид кимна, защото наистина бе разбрала. И в интерес на собственото си оцеляване, до завръщането на свещеника, когато щеше да й осигури по-голяма надежда за освобождение, реши, че трябва да бъде много кротка.
Когато се събуди, Мира усети, че е замръзнала от студ. Разтвори широко очи и погледна загасналия огън. Не се бе събудила като всяка друга сутрин в родната си колиба. Кой знае защо бе спала на открито; очите й оглеждаха наоколо, докато се спряха на загоряла от слънцето мъжка ръка, която я прегръщаше.
Господи, къде и с кого беше тя, изстена вътрешно. В първия миг, преди да успее да си припомни всичко, помисли, че може да е била отвлечена от укреплението. Но не. Май не беше така. Тя познаваше мъжа, който лежеше до нея. Дори да беше отвлечена, тя го познаваше и обичаше, и бе избрала да бъде с него по този начин… По този начин. Господи, под плаща, метнат върху нея, тя беше съвсем гола!
Къде бе туниката й? Паника обзе Мира. Къде ли я беше оставила? И колко ли надалеч трябваше да протегне ръка, за да я достигне и облече?
Наоколо я нямаше. Започна да шари с ръка по земята и в този миг ръката на Брандър я притисна надолу.
— Мира — долови тя тихия му сънен глас.
— Да?
— Не ставай. Остани още малко при мен, моля те.
Тя съвсем нямаше намерение да става, макар че не му го каза. Но едно е да седиш без дрехи край
