страхуваше, че всеки момент ще припадне. Но все пак намери сили да продължи. Не изпускаше момичетата, не толкова за да ги задържи да не хукнат, колкото заради собствената си нужда от физическа подкрепа. Беше разтърсена и дълбоко развълнувана, и знаеше, че ще минат дни, може би седмици, докато се съвземе от случилото се.
— Ако побегнем, ще помислят, че искаме да ги издадем — скара се тя. — Не разбирате ли? Те ни пуснаха да си вървим, Кейлин. Защо ще го правят, ако искат пак да ни хващат?
Кейлин сви рамене и тръгна в крак със сестра си.
— Наял Мак Куган е висок колкото тях, нали Мира? — внезапно забеляза Брияна, като наруши настъпилата тишина. В гласчето й, високо като на всички петгодишни деца, прозвуча истинска гордост.
— По-висок е — намеси се Кейлин. — Не си ли съгласна с мен, Мира? Много по-висок.
Мира вече бе потънала в размисъл и си припомняше всичко, което току-що се бе случило, всеки жест и всяка дума на тези мистериозни натрапници. От изумление не бе посмяла да погледне в очите нито един от тях. Погледът й се бе спрял за по-безопасно върху корема на този, който я бе заговорил, и ясно си спомняше бялата туника и черната препаска с ножницата. Не бе вдигнала очи през цялото време, докато той се извиняваше, и бе доловила и почувствала как самата му същност се надига някъде дълбоко в него и се устремява към нея. Той я бе молил като дете за симпатия и разбиране.
Тя леко поклати глава. Това бе лудост! Той беше огромен и страшен, много по-як от който и да е от местните войници на краля. Въпреки това всичко, което си спомняше за него сега и щеше да запомни и за в бъдеще, бе невероятната учтивост и топлината на последните му думи.
Боже Господи! Как бе възможно още да е жива? Как се бе измъкнала от ръцете и ножа на такъв варварин, и то не само с чувството на благодарност за неговата милост, но и с благоговение пред великодушието му и как така пред очите й той бе станал уязвимо момче, а след това отново мъж!
„Дали това не беше някаква магия“ — недоумяваше тя Дали наистина той разполагаше с информация за Киарда. Беше ли възможно чрез хипноза просто да е прочел името в съзнанието й? В края на краищата Киарда бе последният човек, за когото си мислеше, преди да ги хванат викингите.
Но той знаеше и презимето на Киарда. Твърдеше, че името на майка му е Елана Мак Айл, а без съмнение Киарда носеше същата фамилия. След опозоряващия я престой при викингите бедната жена бе останала стара мома и се бе прибрала в разграбеното укрепление. После заедно с онези, които бяха оцелели след нападението на викингите, тя се бе присъединила към някакви роднини по бащина линия, които живееха в съседство и бяха създали клана, от който произхождаха тя и сестрите й.
Не, всичко това не можеше да се научи просто така, чрез някакво ясновидство. В твърденията на този норс трябваше да има поне малка частица истина.
— Съгласна ли си? — попита я отново Кейлин, като раздразнението в гласа й най-накрая изтръгна Мира от мислите й.
— С какво?
— Че Наял е много по-едър от онези двамата норвежци — повтори тя, като се обърна назад очевидно за да провери дали все още стоят на скалата, която бе останала далеч зад тях.
— Там ли са още? — попита Мира, благодарна на сестра си, че й бе спестила затруднението да търси отговор сама за себе си.
— Не.
Мира си пое дълбоко дъх и най-накрая усети, че започва малко по малко да се успокоява от вълнението, което я бе обзело.
— Благодаря ти, Света Богородице! А сега, Кейлин, да си остане между нас, но не мисля, че Наял е по- голям.
— Сега може ли да тичаме? — попита Брияна, като погледна Мира умоляващо. — Викингите не се виждат повече.
— А? Ако трябва. Но първо ми дайте да нося кошниците, парцаланки такива! И без друго ще ни струва достатъчно усилия да обясним как сме изпуснали третата кошница.
Момичетата, които изглеждаха учудващо спокойни след всичко, което се бе случило, бутнаха кошниците в ръцете й и поеха тичешком към форта.
— Хей, вие двете, нито дума на никого! — силно извика след тях Мира. — Това е моя работа, защото съм най-голяма.
„Нищо няма да кажат“ — помисли си тя и не направи никакво усилие да ги настигне. А даже и да видеше, че някоя от тях я вика, нямаше достатъчно сили, за да ги догони. И въпреки всичко се чувстваше осквернена. Нямаше значение, че и косъм от главата й не бе паднал, този рус чужденец от скалата, този воин, който твърдеше, че има кръвна връзка с рода й, всъщност бе влязъл в нея. Той бе проникнал в сърцето и ума й чрез хвалби и молби, и тя знаеше, че ще присъства в мислите й още дълго време.
— Само две кошници? — учуди се майка й, когато малко по-късно Мира влезе в семейната колиба.
Девойката прекоси стаята и постави двете кошници на масата. След това, като прибра разпилените от вятъра кичури коса, се отпусна върху една скамейка до масата и въздъхна уморено.
— Да, майко. Бяхме горе на една от скалите и Бри изпусна нейната. Много съжалявам.
Майка й изцъка с език и се върна до огнището, където бъркаше нещо в котлето.
— А защо не слезе долу да я вземеш, момиче? Нямаше да я оставиш така лесно, ако знаеше с колко труд се прави.
Мира сви рамене и качи краката си върху пейката, доволна, че най-накрая ги е разтоварила от тежестта след толкова дълго време ходене и събиране на ягоди.
— Зная, мамо, и по-късно ще се върна да я взема. Обещавам ти. Момичетата започнаха да огладняват и аз си помислих, че е най-добре да се приберем вкъщи.
Госпожа Мак Игън прекъсна работата си, за да хвърли един смръщен поглед на дъщеря си. За учудване на Мира изражението на майка й изведнъж стана присмехулно.
— Какво се е случило? Много си бледа.
Мира можеше само да се надява, че неудобството, което изпита при този въпрос, щеше да върне достатъчно цвят върху лицето й.
— Аз ли? — запъна се тя, като не можа да измисли друг отговор.
— Ами ти, разбира се. Да виждаш някой друг тук? Изпратих сестрите ти до Ейлис да донесат малко сирене за обяд.
Тя отново повдигна рамене.
— От силното слънце, може би. Горе на скалите е горещо, нали знаеш.
Майка й кимна с глава, като вдигна ръка да попие потта от челото си с ръкава на туниката.
— И долу край този огън също.
При тези думи тя взе един изстинал хляб, нож от полицата над огнището и отиде да го нареже на масата.
През това време Мира разглеждаше наведеното й лице. Майка й беше една от по-светлите жени в племето. Имаше кестенява коса и розов тен на лицето, който я правеше да изглежда винаги така, като че ли й е прекалено топло и всеки миг ще припадне от изтощение. Видът й обаче много лъжеше. Мира бе разбрала от горчив опит, че тя има физиката на вол. Въпреки че бе закръглена по природа и доста наедряла, докато носеше всяко едно от шестте си деца, когато се налагаше, тя се движеше с удивителна бързина, особено ако трябваше да накаже някое от децата.
— Майко?
— Да. Какво има? Не можеш ли да се размърдаш и да сложиш масата, докато говорим?
Мира спусна краката си на пода и неохотно се изправи. Беше си помислила, че щом майка й се бе загрижила за вида й, нямаше да й дава друга работа за този ден, но се бе излъгала. Господарката на дома бе прекалено стриктна, за да направи изключение. Мира отиде до една полица, за да вземе и разпредели дървените съдове.
— Ако… ако един мъж направи комплимент на една жена, това означава ли непременно, че я харесва?
Майка й спря да реже хляба и я погледна с такова разбиране, че Мира си помисли, че сестрите й са се изпуснали за викингите.
— Какво ти каза Наял? — попита тя и с усилие сдържа усмивката си.
