— Не. Не Наял. Не някой определен мъж. Просто непознат, да кажем, от друго племе.
— И за какъв комплимент говориш?
— Ами, че момичето му напомня диви рози, например. Или, че той намира очите й дълбоки и мили.
В отговора си Мира вложи твърде много страст, за да бъде само чисто предположение. За нейно учудване обаче майка й по-скоро се забавляваше, отколкото подозираше нещо.
— И това е всичко?
— Ами да, да речем на тяхната първа среща.
Мисис Мак Игън кимна.
— Хм, знаеш ли, скъпо дете, понякога един мъж харесва не толкова самото момиче, колкото мисълта да прави с него каквото си иска. Или по-точно да я притежава. Ти не говориш за такова положение, нали? — попита тя, като отново прикова любопитния си поглед в нея.
— М-м-м, не. Не мисля — запъна се Мира. — Но тогава какво трябва да зная за девойките и за мъжете?
— Много повече, уверявам те, особено ако започнеш да приемаш по-благосклонно интереса на мистър Мак Куган към теб — заяви майка й, като заплаши с пръст най-голямата си дъщеря.
— Но той е толкова надут. Едва го понасям. Непрекъснато се перчи и хвали как намушква норвежците. Знам, че би трябвало да се гордея с кралските мъже, но от техните подвизи само ми се повдига.
— Наял е герой, Мира. Той защитава както миряните, така и духовниците от чудовища като онова, което те нападна само преди няколко лета. Само не ми казвай, че съжаляваш за това, че те спаси от онзи варварин.
— Разбира се, че не. И през ум не ми е минало. Само че Наял е толкова… — гласът й секна, защото отново почувства, че майка и е на път да убие и най-съкровените й чувства.
— Толкова какво?
— Толкова огромен и груб… и грозен.
Тя прехапа устни, защото разбра, че въпреки волята си бе казала твърде много.
Мисис Мак Игън повдигна учудено вежди.
— Наистина ли мислиш, че е грозен?
— Ами, струва ми се, че не харесвам лунички и червена коса.
Майка й стисна устни и продължи да реже хляба.
— Ще разбереш, дъще, че най-важното е не как изглежда един мъж, а какво носи в сърцето си. И най- добре говорят не сладките приказки за цветя, а делата. А сега, тъй като мистър Мак Куган ще дойде днес на обяд, престани да обсъждаш недостатъците му.
— На обяд? — възкликна Мира. — Искаш да кажеш, че сега той е тук, във форта?
Майка й остана озадачена от тревогата й, засмя се и отговори утвърдително.
— Да, заедно с двама от неговите мъже.
— Но това е невъзможно. На вратата нямаше никакви коне, когато се върнах.
— Дойдоха с една от кралските коли, за да докарат оръжие за охраната на форта.
Мира знаеше, че лицето й издава страха, който я бе обзел при тези думи, но не бе в състояние да го скрие.
— От какво ще ни охраняват?
— От нападатели, разбира се.
— Какви нападатели?
Мисис Мак Игън погледна дъщеря си и се намръщи. Сега беше съвсем сигурна, че наистина е слънчасала.
— Норвежци. Не мисля, че Негово кралско височество е имал предвид някакви определени нападатели.
Мира прехапа долната си устна и въздъхна с облекчение. За нея бе голямо утешение да чуе, че Наял и другите все още не са открили лагера на викингите. Независимо от това съществуваше голяма опасност по-малките й сестри да издадат ужасното откритие, ако им се отдадеше случай да поговорят с Мак Куган. Затова трябваше бързо да ги намери и да им напомни, че са й обещали тя сама да разкаже за това, което бяха видели.
— Масата е сложена, майко, с допълнителни прибори за Наял и другарите му. Може ли да отида и да ги поканя?
Майка й, объркана от внезапната й готовност да помага, поклати нерешително глава.
— Прави каквото искаш. Нещо не си наред — отпрати я тя.
Мира се възползва от случая и се втурна да предотврати нещастието. Тя още не знаеше какво да предприеме спрямо викингите, но бе сигурна, че не желае да остави нещата в ръцете на Наял.
За щастие не се наложи да ходи надалеч. Като излезе навън, видя, че мистър Мак Куган се задава по пътеката, която водеше към тяхната колиба. Беше прегърнал приятелски баща й, а след тях идваха и двамата му другари, тримата братя на Мира, и Кейлин и Брияна, които носеха сиренето.
— А, ето я и скъпата Мира — поздрави я той, като мимоходом й се усмихна широко по обичайния си арогантен начин.
Мира се въздържа да му отвърне с презрително свиване на устни, както обикновено правеше, само защото баща й щеше да я види. Вместо това му се усмихна бегло и се спусна към сестрите си под предлог, че иска да им помогне.
— Не сте казали нищо, нали? — изсъска тя свирепо зад тях, като ги дръпна за наметалата.
— Не — с негодувание отговори Кейлин и се отскубна от ръката й, а Брияна също поклати отрицателно глава в отговор на суровия й поглед.
— Добре. Мислете му, ако кажете! — завърши тя и застана на края на процесията.
Един по един всички влязоха в колибата. Наял, разбира се, седна пръв. Като високопоставено лице мистър Мак Игън го покани начело на масата.
„Великолепно“ — помисли си Мира и изостана още повече. Колкото по-дълго чакаше да й посочат място на масата, толкова по-далеч щеше да седне от самохвалкото.
Надеждите й обаче не се сбъднаха. Докато безмълвно благодареше на светиите за това щастие, баща й надзърна зад другите и й кимна да седне отдясно на почетния гост.
При обичайни обстоятелства би могла да му се противопостави и да го насърчи да постави до Наял една от прекрасните й по-малки сестри. Но като осъзнаваше ясно опасността някоя от тях да се разприказва в компанията на воина, тя бързо заобиколи присъстващите и се подчини на баща си.
Мак Куган отново я поздрави, като оголи зъби в усмивка и плъзна разсъбличащ поглед по тялото й, докато тя сядаше на мястото си. Мира инстинктивно се подпря с ръце и преди да успее да ги прибере в скута си, Наял хвана едната. Тя усети как непристойно притисна пръстите си върху нейните и сърцето й заби силно.
За да потисне импулсивното си желание да изръмжи, тя насочи погледа си към Блар О’Фейл, който седеше отдясно на Мак Куган. Винаги й беше доставяло удоволствие да го наблюдава. Той беше високо уважаван не само от хората на краля, но и в собственото й племе. Лицето му излъчваше симпатия и непринуденост. Независимо от неговата професия семейството му бе толкова миролюбиво, че по-младият му брат Лон бе напуснал дома, за да стане монах.
Питаше се, изпълнена от негодувание, защо той не се бе влюбил в нея. За разлика от наглия си предводител Блар беше разумен, скромен и уравновесен. Но орисията й беше друга и допирът на грубите пръсти на Наял я накара да почувства отвращение. С цялото си сърце искаше да издърпа ръката си, но от страх да не се стигне до сцена, я остави на мястото си.
Груб и отвратителен! В сравнение с кого? „С докосването на онзи норвежец, разбира се“ — подсказа й един вътрешен глас. Тогава в мислите й удивително ярък нахлу споменът за топлите и гладки ръце на чужденеца и тя отново усети докосването им върху ръцете си, върху врата и около талията си. В този миг почувства как бузите й пламнаха.
Тъкмо се канеше да се заеме с храната пред себе си, когато разбра, че вече бе закъсняла. Очевидно
