— Значи, кесията ги произвела, казвате? — попита тя бавно.
— О, да. Не беше по-голяма от човешка длан. Гледах ги как излизат. Помислих този мъж за служител на Компанията. Искаше да купи моите услуги.
— Като пилот?
Куингът махна едва-едва с единия чифт ръце.
— Мога да управлявам всякакви кораби, грешка няма. Дори такива без записи-матрици. Най-добрият съм… тези какво искат?
Баркунгът се приближи до масата, като свенливо мъкнеше подире си грамаданска космата камбана, подскачаща на един крак… Отгоре връз туфата бе прикрепено гласово устройство.
— Това е Зелено-биещо-на-индигово. Ехфт е — поясни той старателно. — Той е началникът на санитарната служба на Върха на Линията.
— Много се радвам да се запозная с него — рече Кин. Ехфтът пъргаво изщрака, измъкна изпод… мантията си (кожата си?) прозрачна кутия и я размаха току пред очите на Кин. Тя чу как Марко изфуча.
— Voila! Regardez! — изскърца гласовото устройство. — Землян! Мутмут! Разумен! Въпрос!
Голямата черна птица в кутията вторачи мънистено око в Кин и продължи да си пощи перата.
— Появи се тук вчера — обясни баркунгът. — Казах му че това е птица, земно животно. Само че може да говори.
— Проверихме в „Справочник на разумните видове“, но там се споменава само едно птицеподобно, и то не е това.
— Прилича на възголемичък гарван. — Кин пое кутията. — Какъв е проблемът? — попита тя и се замисли. — Разбрах какъв е проблемът. Искате да знаете дали да го арестувате, или да го унищожите? Но как изобщо се е промъкнала птица тук?
— Загадка!
— Не знаем.
Нещо подтикна Кин да отвори кутията. Птицата подскочи, кацна на ръба и я погледна.
— Безобиден е — рече тя. — Сигурно е нечий любимец.
— Любимец ли?
— Умствен симбиот — провлечено поясни Марко. — Тия човеци са луди.
Ехфтът несигурно се затътри напред и пак тикна пипалото си под носа на Кин. Държеше дебела примка от сложна преплетена връв. Сърцето й се сви — това беше ехфтска „книга за пипане“.
— Когато му казах, че вие сте вие, то се смъкна чак до отсека си, за да вземе прехода на нашата книга — заяви със съсобственически тон баркунгът. — То иска вие да…
Но Кин вече се беше заловила да връзва персонализиран възел в началото на примката.
— Разбирате! Не! Мен! — изграчи устройството. — За! Пале! Мое! Сродник!
— Иска да каже, че…
— Разбрах — прекъсна го Кин с досада.
— Джало! — кресна гарванът.
— Вземете го с вас — рече баркунгът и натика „клетката“ в единия чифт ръце на Марко. — Тя може да си го храни, да го яде, да прави любов с него, да го учи да пее, каквото там правят човеците с лютивците си.
— Любимци — поправи го Марко и пое клетката. Като че друг избор и без това нямаше.
Ехфтът ги сподири с поглед до кея на совалката.
— Луди? — изтърси то.
— Сега човеците управляват Вселената — рече жално баркунгът. — Ама че са щури, ще ми се и аз да прихвана малко от тяхната щуротия. Забеляза ли как ходят човеците — все едно галактиката е тяхна.
Ехфът се замисли над това. Винаги му се бе налагало да се понапъне, за да проумее методите на придвижване, коите не включваха пипала.
— Не — рече най-накрая то.
На совалката имаше малко пътници. Последва миг на диййййй!, когато ракетите-прашки я запратиха вън от хангара и надолу по Линията.
— Поне ще имам разводач-туземец — обади се Кин и се усмихна, за да покаже че това е шега. Но този кунг май разбираше от хумор.
— Надявах се, че вие ще можете да ми помогнете там — Марко измъкна една кесия от пътната си чанта. — Никога не съм слизал там през целия си живот. Понякога карам товарни кораби, но само до Там Горе.
— Искате да кажете, стигали сте толкова близо и никога не сте слезли да видите света на вашия народ?
— На моя народ ли? Аз съм роден на Земята.
Той извади лула с цвят на кост, натъпка я от пунгията и я запали с вечна запалка. Кин набърчи нос.
— Какво, по дяволите, е това?
— Тютюн — обясни Марко. — „Къти Пиърлес VI“. Един човек ми го изпраща от Лондон. Лондон, Англия — разбирате ме.
— И това ви харесва?
Нещо щракна: въздушните филтри на каютата се бяха задействали. Марко извади лулата от устата си и я заразглежда замислено.
— Общо взето, не — призна си той. — Но от историческа гледна точка съм доволен. Мога ли да ви задам един въпрос?
— Давайте.
— Вие да не би да си падате по кунги? Искам да кажа, в сексуален смисъл?
Кин се втренчи в грамадните сиви очища и петнистата кожа и напиращият отвътре рязък отговор й заседна в гърлото. Тя си припомни разни откъслечни слухове, които беше чувала. От фигурата на Марко, подобна на пръчка, се излъчваше мъжественост на талази. Мъжките кунги бяха почни неправдоподобно мъжествени. И очевидно сладострастието им достигаше болестни размери. Кунгите си се деляха рязко на мъжки и женски без всякакви там неуловими граници между абсолютно мъжкото и абсолютно женското в психиката, както е при човеците. За някои човешки жени кунгското мъжкарство беше истински магнит.
— Никога и за нищо на света — изрече тя с равен глас. — Наречете ме старомодна, ако щете.
— Слава богу — отдъхна си кунгът. — Надявам се, че не съм ви обидил.
— Нищо, ще ми мине. Какво, ъъъ, ви накара да ме попитате?
— О, ако почна да ви разказвам, направо няма да ми повярвате, Кин Арад. Млади човешки женски с
Гарванът се наежи в прозрачната си клетка. Кин го погледна.
— Какво ще правим, ако Джало се свърже с нас? — попита тя.
Марко извади лулата от устата си.
— Какво ще правим ли? Аз имам намерение да посетя този плосък свят. Че какво друго?
Когато совалката се нахака в терминала и от люковете на спирачките блъвна дим, приливът тъкмо се беше надигнал. Куингите бяха решили проблема с нивото на водата, като бяха построили терминалите на платформа, която се издигаше и спадаше нагоре-надолу по Линията, докато мигриращите океани шаваха около планетата.
Кин се вгледа в сивия дъжд. Покрай платформата се клатушкаха и други закотвени плетени сгради. По това време малцина куинги бяха излезли навън и гребяха с плетени лодки по подвижните улици като Големска регата.
Марко зашляпа във водата и се появи, помъкнал подире си дребен, шашардисан кунг.
— Това тук разправя, че го били наели да ни вземе. Не е много драматично, нали?
Подюркван от Марко, лоцкунгът го поведе през ятото лодки, привързани към платформата, към един
