Той се обърна и срещна погледа на Кин.
— Не го вземам, за да ги плаша — рече той, — а за да си избивам сам страха с него. Готови ли сме?
Той програмира автопилота да увисне за десет минути на няколко стотици мили от водопада. Закопчаха летателните колани на скафандрите — Силвър влачеше допълнителния скафандър на Линия- мононишка.
Корабът се стрелна върху копие от пламък и се заиздига към висока орбита. Кин го сподири с поглед през рамо. После се обърна към огромната водна стена и малките островчета по самия й ръб. Далеч отвъд ръба на Диска залязваше кръжащото около него Слънце.
Никъде не се виждаха светлините на град.
В разпокъсана редица те литнаха към тътнещата вода и гърма, и трясъка там, на края на света.
Никой не видя как точно преди корабът да се издигне нагоре, един съвсем годен пети скафандър се изтърколи навън от люка. И моментално се спихна като спукан балон.
Вътре в големия шлем гарванът внимателно огледа аварийния пулт за управление. Скафандрите ставаха за какво ли не — можеха да прелетят през звездна система и да се приземят на някоя планета. Командваха се с език.
Гарванът се протегна и внимателно клъвна тук-там. Скафандърът се люшна напред. Гарванът се втренчи напрегнато и опита с друго копче…
Зората беше мокра. Кин се събуди, подгизнала от роса. Термоодеяла, няма що.
Нощта беше дълга. Островчето на самия ръб на водопада едва ли би могло да изхрани опасен хищник, освен ако въпросният опасен хищник не беше амфибия. Но Марко бе изтъкнал, че Дискът може и да гъмжи от хищници-амфибии, и бе настоял да остане на пост. Кунгите издържаха без сън цели седмици.
Кин се зачуди дали да не му каже за личния си парализатор, който бе скътала грижливо в един от джобовете на скафандъра. Чувстваше се пълна мерзавка, но реши да не му казва. После дълго се бори със съвестта си, но накрая Кин победи, да, Кин победи.
Марко очевидно бе заспал по изгрев. Лежеше, свит като гумен на кълбо под един храст. От храста капеше. През мъглата Кин забеляза Силвър, приседнала на една гола скала от онази страна на острова, от която се падаше долу.
Кин се промъкна към нея. Шандата й се усмихна и й направи място на стопления от Слънцето камък.
Изгледът беше все едно от ръба на урва. Скалистият рид се издигаше над нещо, което подозрително приличаше на горичка от ясен и клен. Отвъд нея Слънцето проблясваше по сребристозелените морски води. И от двете страни на водопада през облаците мъглица смътно се виждаше черта от бяла пяна. А оттатък…
Силвър успя да я сграбчи навреме.
Когато Кин възстанови равновесие, тя внимателно се спусна надолу по склона, приседна на един камък, който не стърчеше толкова зрелищно над урвата, и попита:
— Наистина ли можеш да седиш там, без въобще да се притесняваш?
— Че от какво да се притеснявам? Тебе нали не те беше страх в кораба, когато само една черупка те отделяше от вечността — отвърна шандата.
— Това сега е друго. Това зад тебе си е истинска урва.
Силвър вдигна муцуна и подуши въздуха.
— Лед! — възкликна тя. — Подушвам лед. Кин, може ли да ти прочета една лекция за слънчевата светлина?
Кин механично присви очи срещу Слънцето. Паметта й й напомни, че то беше с размер на астероид. Но оттук си изглеждаше съвсем истинско, като на Земята. Усещаше лъчите му като истински по кожата си.
— Давай. Кажи ми нещо, което не знам.
— Забелязах как през ръба падат буци лед. Защо? Знаем, че Дискът има полярни острови. Ала в съседство виждаме ливади. Замисли се какво е разстоянието между екватора и полярните острови. Защо северният и южният край не са замръзнали, а екваториалните райони не горят?
Кин облегна брадичка на дланите си. Шандата говореше за закона на обърнатия квадрат. Ако Слънцето по пладне се намираше на 8000 мили от екватора, то тогава се намираше на 11 000 мили от онова, което би трябвало да се нарича полюси.
Е, пътечката, която Слънцето следваше, не можеше да се нарече точно орбита. То се движеше като насочван космически кораб. Но това не обясняваше топлия въздух наоколо. Я се замислете: при повечето планети полюсите са само на няколко хиляди мили от екватора, но температурните разлики са направо шеметни. На Диска човек би си помислил, че е редно да цари равномерен умерен климат, тъй като цялата територия е на еднакво разстояние от Слънцето, но полюсите си бяха достойни за Вотан, а екваторът вреше и кипеше като Венера.
— Някаква форсираща леща? — опита се да отгатне тя. — На всичко бих повярвала. Без съмнение траекторията на Слънцето трябва да се променя редовно.
— Не разбирам.
— За да се получат годишни времена.
— Аха… сезони. Да, на човеците им трябват годишни времена.
— Силвър…
Шандата пак подуши.
— Въздухът е хубав — рече тя.
— Силвър, престани да увърташ. Ти си мислиш, че ние сме построили това чудо.
— А… ние с кунга се поразговорихме по темата, вярно.
— Говорили сте, дръжки! Най-добре е да се изясним. Ние човеците, може и да сме луди, ама тъпи не сме. Като произведение на небесната механика, този Диск върши толкова работа, колкото и гумен гаечен ключ. За да работи, той трябва да се налива с енергия. Мътните да го вземат, никой не иска животът на потомците му да зависи от това дали разни спретнати, впрегнати в орбита слънчица и фалшиви звезди могат да греят или не! Защо онези, които са построили Диска, не са го пуснали на орбита около истинско слънце? Сигурно са имали възможност. Вместо това — домъкват се тука кой ги знае откъде и построяват свят според идеите на някой средновековен монах. Това не е човешко.
— Онзи на лодката беше човек.
Кин беше мислила за този човек дълго и усилено. Понякога той цъфваше неканен в мислите й в дългите часове за сън. Не отговори веднага.
— Ами… знам ли. Може би строителите на Диска са отвлекли една тайфа човеци в праисторическо време. Или пък може би някъде е имало случай на паралелна еволюция…
Ядоса се на себе си заради собственото си невежество, а още повече се ядоса на шандата, задето дипломатично не тръгна да бърника из големите пробойни в аргументите й. Ако някой бе предложил на Кин мигом да я върне сред уюта на Земята в този миг, тя щеше да се изплюе на това. Първо трябваше да се намерят отговори на твърде много въпроси.
— Джало ми приказваше нещо за телепортация — рече тя на глас. — Чудя се как ли вдигат водата от края на водопада обратно в океана?
Марко се влачеше към тях през скалите. Откакто се бяха приземили на Диска, той се беше променил. На кораба Кин го беше запомнила мрачен и циничен — сега направо трепереше от ентусиазъм, който не знае в какво да се излее.
— Трябва да съставим някакъв план — започна той.
— Измислил си някакъв план — поправи го Кин.
— Наложително е да се срещнем с господарите на Диска — кимна Марко. Като че не забеляза жлъчния й тон.
— Значи си променил мнението си — прокънтя гласът на Силвър от висините. Тя се беше изправила и пак душеше въздуха.
— Посрещам фактите лице в лице, колкото и противни да са те. Не можем да поправим кораба. Те биха могли да го поправят или пък можем да наемем космически кораб от тях. Джало е успял да се върне. Или искате да прекарате тук и сетните си дни?
