море, което прелива през ръба като 35 хиляди мили дълъг водопад, а Слънцето сияе през падащата вода — нищо чудно, че Джало беше пощурял.
Зората се стрелна през Диска. Силвър реагира първа. Тя се изкикоти.
— Той наистина го наричаше плоска Земя, нали? — попита тя. — И излезе самата истина, нали?
Кин се загледа. Континентите се бяха размърдали, истина си беше, и това нещо там долу явно изобщо не беше Нов Свят. Ами си беше Земя като Земя — тя различи Европа. Земята. Плоска.
Марко ги нагласи на бърза орбита и цели три часа никой не излезе от командната зала. Дори и Силвър си пропусна поредното ядене и вместо това нахрани любопитството си.
Гледаха как водопадът се излива под силно увеличение. Имаше каменисти острови, някои — покрити с дървета, надвиснали над падащата вода. Висок водопад си беше — петстотин мили кипяща мъгла. Но самият Диск беше дебел само пет мили. Когато корабът му мина отдолу, там нямаше нищо друго освен черна като Космоса равнина.
— Някои човеци са вярвали, че Земята е плоска и се крепи на гърбовете на четири слона — обади се Силвър.
— Така ли? — учуди се Кин. — А на какво са стояли слоновете?
— Върху гигантска костенурка, която плава в безкрая.
Кин пробва идеята на вкус.
— Тъпотия — отсъди тя. — Какво е дишала тая костенурка?
— Знам ли. Това си е мит на вашата раса.
— Какво ли не бих дала, за да разбера как така морето не престава да се излива през ръба.
— Вероятно там долу в цялата тая пара има молекулярно сито — обади се Марко, без да вдига поглед от екрана. — Както и да е, водопроводът няма кой знае какво значение. Къде ли са обитателите? Това нещо очевидно е артефакт, правено е.
— Никой ли не се опитва да се свърже с нас?
— Само ме чуй колко съм въодушевен.
— Предполагам, че с това искаш да кажеш „не“. Ама знае ли човек. Всичките ония оръжия в склада не ми излизат от ума.
— И на мен не ми излизат от ума. Може би Джало е искал да трепе морски змейове с тях, ама май не е тъй. Подозирам, че онзи, който е способен да сътвори това, надали ще се притесни от което и да било оръжие на този кораб.
— Може би обитателите са измрели — предположи Силвър. Кин и Марко се спогледаха безизразно.
— Надали — усъмни се Марко. — По-скоро са прехвърлили стадия на грубото физическо съществуване. Може би дори и в този миг прочесват неразгадаемото.
— Значи тия дни им се готви голям шок — рече Кин. — За да я кара така, това нещо би трябвало да има огромна нужда от енергия. Орбитата на Слънцето е съвсем крива. Как така моретата не се изливат до дъно? Защо си имат собствени звезди, когато ей-там има истинска звезда?
— На това мога да ти отговоря — отвърна Марко. — Май голямата сфера е прозрачна само ако се гледа отвън. Ние виждаме какво има вътре, те обаче не виждат какво има навън. Не ме питай защо.
— Ще кацаме ли? — попита Силвър.
— А как ще влезем вътре? — на свой ред попита Кин.
Марко направи гримаса.
— Лесна работа — рече той. — В черупката има осемдесетметрова дупка. Последния път минахме покрай нея.
—
— Ами вие се бяхте захласнали по водопада, пък и на мен тогава тая дупка не ми се видя особено важна. Без съмнение обитателите на Диска пътуват в Космоса.
Двайсет минути по-късно те увиснаха над дупката. Тя беше леко елипсовидна, а ръбовете й като че бяха разтопени. Може да е направена чрез внимателно боравене с ядрения двигател на космически кораб, помисли си Кин. Или с геоложки лазер. Дали на сондите „Терминус“ е имало лазери? Вероятно.
— Все още сме доста високо над атмосферата — обади се Марко. — Надявам се обитателите на Диска да не са се разсърдили на хората, че са им пробили небето.
— Можем да им предложим да платим ремонта — обади се Силвър.
— Кин се зачуди дали това не е шега. Защо ли някой ще се затваря по този начин от Вселената? Нямаше смисъл — освен ако не ги тресеше здрава параноя. Но ако не ги беше тресла преди, сега вече сигурно ги беше затресла.
— Не — каза тя на глас. — Не може да са построили подобно нещо, ако са били луди.
— Прилича на Земята, а пък Земляните са луди — изтъкна Силвър. — Предполагам, че хората не са си строили тайничко разни малки светове?
— Не… — подзе Кин и забеляза, че и двамата я поглеждат лукаво. — Не знам — немощно завърши тя. — Признавам, на нещо такова прилича…
— Без всякакво съмнение — потвърди Марко.
— Дума да няма — съгласи се Силвър.
— Не дишайте — изкомандва Марко. — Дупката е широка колкото да се процедим едва-едва през нея. Влизаме.
Коралът се смъкна няколко метра надолу. Детекторите пищяха пронизително. И продължаваха да вдигат пара, когато Кин забеляза кораба, засилил се насреща им.
Той се заби в един от складовете, разтресе корпуса и небето се завъртя като пощуряло. Аварийните люкове се захлопнаха с трясък, а после командната зала пак се разтресе и се откъсна от кораба. Имаше си собствен двигател — беше проектирана така за спешни случаи.
Повредата на кораба обаче изобщо не можеше да се мери с онова, което се случи на нападателя. Онзи се разпадна.
Из небето се понесоха синьо-зелени чирепи. Когато Кин успя да се надигне от пода, екраните блещукаха като звезден прах.
Вътрешната врата на аварийния люк се отвори и в залата се търкулна Марко, притиснал с чифт ръце шлема към главата си. В третата държеше лазерна пушка, която беше успял да докопа от другата половина на кораба. В четвъртата внимателно крепеше продълговата стъклена отломка.
— Като че някой ни е замерил с бутилка — установи Кин.
— Забележителен прицел — отбеляза студено Марко. — Мога да ви върна при останалата част от кораба, но надали си струва. Не можем да пътуваме през Другадето. Не мога да построя изтъняващо поле. По-голямата част от арсенала се изсипа в пространството и си плава някъде там, а това беше въоръжението ни. Всички спомагателни системи работят. Вероятно мога да ви откарам у дома само с пръстеновия мотор.
— Значи не всичко е загубено — избоботи Силвър.
— Не, само дето това ще ни отнеме към две хиляди години. Дори и тая тъпа пушка никаква работа не ни върши. Някой е решил, че идеята главната намотка да се натовари в отделна кутия не би навредила с нищо.
— Та значи ще кацаме на Диска — рече безизразно Кин.
— Чудех се кога ли някой най-после ще го каже — обади се Марко. — Пътуването е еднопосочно. Тая пущина втори път няма да излети.
— Какво ни удари? — попита Силвър. — На мен ми се видя като някаква топка десет метра в диаметър…
— Имам гадното чувство, че знам какво е било — измърмори Кин.
— Да. Оръжие — обади се Марко. — Признавам, трудно ми е да проумея защо се саморазруши напълно, но си остава фактът, че преди си имахме междузвезден кораб. А сега си нямаме. Имам намерение да направим една обиколка на орбита, преди да се приземим.
Силвър се прокашля лекичко.
— А какво… какво ще ядем? — попита тя.
Отне им няколко часа да прекарат сложи-масичката от лениво въртящия се кораб. По настояване на Кин докараха също и саркофага с Джало и го подключиха към аварийната система. Масата си имаше собствен
