разбере защо не си била откровена с нея.
Кин погледна Силвър — търсеше подкрепа, но шандата просто кимна тежко.
— Не ми се ще да пропускам тази възможност — рече тя.
— Виж — каза Кин. — Да пътуваме дотам заедно с Джало, ни се струваше добра идея, нали? Но сега понятие си нямаме с какво сме се захванали. Просто малко разумна предпазливост, това е.
— Толкоз с прословутото маймунско любопитство — рече Марко на Силвър. — Дотук с всичките тия приказки за манифеста на динамичната съдба, дето ги слушаме…
— Вие сте луди — и двамата!
Марко сви рамене — жестът беше особено ефектен с тия негови два чифта рамене — и надигна кокалестото си тяло от пилотското кресло.
— Добре — каза той. — Ти ни карай обратно.
Кин се пльосна на креслото и придърпа обвиващия екран към себе си. Погледна командното табло. Някои от скалите й изглеждаха смътно познати. Черното табло сигурно контролираше въздуха и температурата; останалото й беше пълна мъгла. Кин беше свикнала на кораби с големи мозъци.
— Не мога да го управлявам! — възкликна тя. — И ти го знаеш!
— Много се радвам, че си с нас в такъв случай — Марко погледна часовника си. — Вие двечките защо не дремнете?
Кин лежеше на койката си и мислеше. Мислеше си как възниква стереотипното отношение към другите раси. Кунгите бяха параноици, кръвожадни и суеверни. Шандите бяха спокойни, кръвожадни и понякога ядяха хора. Шандите и кунгите си мислеха, че хората са кръвожадни, твърдоглави и надути. Всеки възприемаше ехфтите като смешници и никой не знаеше какво мислят те по адрес на когото и да било.
Вярно беше наистина, че веднъж четирима кунги бяха нахлули на един кацнал земен кораб, в гадното минало, и бяха избили трийсет и пет души екипаж, преди и последният кунг да рухне под тежестта на игличките „Клип“. Беше вярно, че в известни, дипломатично забравени случаи шандите церемониално бяха похапвали хора. Е, и какво? Как би могъл да оцениш това, освен ако не мислиш като същество от друга раса?
Всички сме възприели някакви клишета, помисли си тя.
Това е единственият начин за съвместно съществуване. Трябва да считаме другите за човеци в друга кожа, макар че всичките сме изковани от различна гравитация върху различните наковални на непознати светове…
Надигна се в мрака и се ослуша. Корабът си тананикаше.
Тръгна гола по екваторния коридор. Нещо, което я гризеше отдавна, изведнъж се беше изяснило и тя трябваше да разбере…
Десет минути по-късно Кин влезе в командната зала, където Марко продължаваше да стои под екрана.
— Марко?
Той се наведе, бутна екрана нагоре и се ухили.
— Всичко върви чудесно. Какво е това, дето го държиш? Прилича на разтопена пластмасова статуетка.
— Това е кутията, в която беше гарванът. Биопластмаса. Топи се на температура над хиляда градуса. Намерих я в шлюза — изстреля Кин и шляпна нещото в скута му.
Марко заобръща безформената маса, после сви рамене.
— Е? Тези птици притежават ли разум?
— Без съмнение.
И двамата се втренчиха в стопената кутия.
— Може и да е дело на Джало — рече несигурно Марко. — Обаче едва ли — той се изненада, като видя птицата.
— Меко казано, да. Тази мистерия не ми харесва, Марко. Виждал ли си гарвана?
— Не съм го виждал, откакто Джало го видя. Хмммм. — Той протегна ръка и натисна копчето на алармената система.
Звънци и сирени огласиха кораба. След четирийсет секунди Силвър нахлу с гръм и трясък, цялата в сняг — снегът от ямата й за сън бе полепнал по козината й. Щом забеляза, че са вперили погледи в нея, тя би спирачки и изръмжа.
— Това някаква човешка шега ли е? — попита ги.
Те й обясниха какво се е случило.
— Странна работа — съгласи се тя. — Ще претърсим ли кораба?
Марко се разприказва надълго и нашироко за всякаквите малки дупчици из кораба. Добави подробности за това какво би могло да се случи, ако нещо дребно и пернато се намуши в някой жизненоважен канал или се натресе не на този кабел, на който трябва.
— Добре — рече Кин. — И сега какво смяташ да правиш?
— Вие двете се върнете в стаите си — рече Марко. — Херметизирайте ги и търсете птицата. Аз ще изпомпам въздуха от останалата част на кораба. Това си е стандартна процедура против вредни гризачи.
— Но така ще го убиеш — рече Кин.
— Нямам нищо против.
По-късно Марко, седнал, наблюдаваше как се натрупва енергия в ядрения двигател на кораба там, в центъра на тороидалното поле, и се чудеше какво ли е станало с тази птица. После прогони тази мисъл от главата си и вместо това се зачуди дали някоя от онези двете го е забелязала как скатава вълшебната кесийка след смъртта на Джало. Въпрос на благоразумие…
Силвър се въртеше в снежната дупка на замразената си кабина и се чудеше дали някой от другите двама я е видял как вади вълшебната кесия от укритието на Марко и я пъхва в свое собствено укритие. За да оцени стойността й по-късно…
Кин лежеше и гледаше мигащата червена лампичка, която означаваше вакуум в коридора пред каютата й. Изпитваше някакво смътно съчувствие към гарвана. После се зачуди дали някой от другите двама я е видял как измъква вълшебната кесия от мястото, където я скри Силвър, и я пуска в шахтата за боклук, докато прескачаха през Другадето. В момента кесията се търкаляше към края на Вселената, а от зейналото й гърло бълваха банкноти с Дни.
На четири противоположни точки в кораба се намираха камерите с въздух за спешни случаи, инсталирани в съответствие с разпоредбите на Търговския съвет. Това означаваше, че в случай на внезапна декомпресия човек може да се бутне в някоя камера, вместо да му се налага да си навлича скафандър. Идеята беше добра.
Голямата червена лампа над всяка от тях трябваше да блести толкова силно, че по-късно спасителите да се ориентират по нея. Сега нямаше кой да ги гледа, но една от тях светеше.
Вътре, вкопчил се с нокти в лоста за регулиране на налягането, гарванът бе притиснал човка към въздушния клапан и се чудеше дали ще оцелее.
Веднъж в миг на скука — а всяко дълго пътешествие е пълно с такива — Силвър помоли библиотеката на кораба да й осигури копие на „Безспирно сътворение“. Тя не можа, но пък намери следния откъс в „Литературен дайджсст на трите свята“ след 167 реда на тема „Приносът на книгата за преоткриването на производството на хартия“:
„Най-важното постижение на книгата е, че събра в едно няколко дузини нишки на изследвания на археологичния, палеонтологичния и астрономическия фронт и от тях изтъка Теорията. Сега е лесно да се каже, че Теорията е била съвсем ясна. Да, била е ясна, но в същото време толкова ясна, че чак прозрачна и невидима — освен за един дизайнер на планети, свикнал да мисли в духа на вторичното сътворение, и освен това — ненаситен читател.“ Теорията беше следната:
Някога са съществували Вретената: телепати, ама такива телепати, че не повече от хиляда от тях са можели да живеят по едно и също време на една и съща планета заради мисловното статично електричество. А ние, човеците, сме си мислели, че имаме проблем с пренаселеността! Те оставили след
