себе си библиотеки и научна апаратура, а вече било известно, че могат да променят планетите според вкуса си. Имали са нужда от пространство, за да мислят. Били са горди. Когато на Бери открили под половин миля гранит части от машина за пластове, останала от Колесарите, гордостта им се разклатила. Вретената не били — както сами си вярвали — първите господари на Сътворението. Колесарите ги били изпреварили с половин милиард години. И Вретената били толкова шокирани, че престанали да се възпроизвеждат.
Един кораб, натоварен тъкмо с каквото трябвало — с библиотечни записи, случайно се забил в земната Слънчева система, но толкова бавно, че могли да го спрат. Вътре в разпраната му от метеори черупка имало три мумии — екипажът. Екипаж от трима души.
Корабът бил широк над стотина мили. Повечето от които — празно пространство. Пространство за мислене…
Колесарите били силициеви полукълба, които са се движели на три естествени колела. Нищо не било оцеляло от тях освен черупките и колелата, но там под гранита намерили компресираните останки от техни градове. Започнали да откриват и други останки от тях.
Колесарите се били натъкнали на следи от по-стара раса — Палеотехите. За Палеотехите се твърдяло, че били създали звездите Тип II и техните планети. Един от специалитетите им бил да взривяват новооткрити звезди, превръщайки ги в тигели за тежки метали. Защо? Че защо не? Не било лесно да разбереш Палеотехите. (Но Кин Арад поне бе отговорила за свое собствено удовлетворение — на въпроса защо Палеотехите са създали звездите. „Защото са можели“ — гласеше нейният отговор.)
В една междузвездна бездна някакъв кораб, изскочил от Другадето и дошъл на поправка, бе открил Палеотех — мъртъв, поне в човешки смисъл (макар че Кин Арад бе изтъкнала, че Палеотехите вероятно са измервали времето по друг начин и че тази привидно безжизнена черупка би могла да кипи от живот, погледнато от ъгъла на бавното, мстагалактическо Време.) Представляваше тръба с тънки стени, дълга половин милион мили.
Легендите на Колесарите разказваха за излъскан, гладък свят, върху който Палеотехите били изписали историята си, която включваше и легендата за предците на Палеотехите, ХхТоните, които предяли гигантски звезди от галактическо вещество, и Римите, които произвеждали кислород в рамките на биологичните си процеси…
Ето каква беше теорията: расите възникват, променят се и умират. А после от останките им възникват други раси, променят Вселената така, че да им е удобна на тях, и умират. А от техните останки възникват други раси и възникват, и възникват, и възникват чак до пред-Тоталното нищо. И постоянно сътворяват. Такова нещо като естествена вселена никога не е съществувало.
(Кин веднъж бе чула един оратор да говори пренебрежително за Вретената, защото били манипулирали планетите. Тя се изправи и каза: „Е, и какво? Ако не бяха го правили, Земята все още щеше да си е вълмо от нажежени камъни и тежки облаци. Те са променили всичко това и са докарали голяма луна, но знаете ли кое е най-хубавото? Че са ни дали минало. Юркали са машините си за пластове, за да ни дадат вкаменелости на неща, които никога не са съществували: ихтиозаври, лилиеподобни, тебешир, древни морета. Може би не са се чувствали у дома си, ако нямат поне няколко стотици метра пластове с вкаменелости под краката си, както не са могли да се чувстват щастливи, ако в радиус от петдесет мили около тях има и друго Вретено. Но според мен са го направили, защото това е било тяхното изкуство. Не са знаели дали някой някога ще види тези неща, но са ги направили и туй то.“)
Кин намери миг на спокойствие, за да огледа склада за оръжия. Ако Марко кацнеше на някоя планета с нестабилно правителство, разполагаха с достатъчно въоръжение за цяла армия бунтовници. Имаше нещо, което приличаше на цяла ракетна установка, и няколко купчини по-дребни оръжия, които Джало явно бе изготвил според древни образци. Една лека картечница стреляше с остри дървени куршуми. Защо ли?
Корабът — така и не можаха да му измислят име — се втурна в реалното пространство. Ръцете на Марко увиснаха над контролното табло — чакаше преградния огън за „добре дошъл“.
Нищо не последва. В околностите на кораба нямаше кьорава звезда.
— Все още сме на ръба на изследвания Космос — обади се Марко. — Онзи син гигант там е Дагда Секундус. Намира се на около половин светлинна година оттук.
— Е, ето ни тук — ама къде сме? — попита Кин. Такава звезда не би могла да има планети, особено приятни и слънчеви планети.
— Компютърът търси — мрачно рече Марко. — Игла. Купа сено. Сигурно ще намерим някоя ледена топка, която се върти с орбитална скорост двайсетина възела.
— Междувременно можем и да хапнем нещо — предложи Силвър.
Всеки набра някакво ястие на сложи-масичката и тримата се отправиха обратно към командната зала.
— Ще ни трябва около час — обади се Кин. — Тази част от Космоса е проучена. Какво такова нещо можем да намерим, по дяволите, дето екипите за оглед са го пропуснали?
— Съмнявам се, че дори са и поглеждали тук — обади се Силвър. И в този миг им се догади — компютърът бе метнал кораба през няколко милиона мили, за да измери паралакса.
— Следвахме записа на курса на Джало — рече Марко. — Много ще ми е неприятно да ми се наложи да…
Компютърът звънна. Марко се метна в креслото за управление и занатиска копчетата под екраните.
На границата на увеличеното поле се мотаеше малко рунтаво полукълбенце. Зяпнаха го.
— Планетка някаква си — рече Кин.
— Ама доста ярко осветена за такова разстояние — съгласи се Марко. — Силно излъскан лед?
Силвър се прокашля извинително.
— Не съм астроном — рече тя, — но вие без съмнение грешите…
— Не е ли лед? — зачуди се Марко. — Може да е хелий IV, предполагам.
— Не ме разбра правилно — обясни шандата. — Без съмнение осветеното полукълбо трябва да е обърнато към звездите, нали?
Втренчиха се в полукълбото. Най-накрая Марко възкликна:
— Хиляди дяволи, тя е права!
Погледна екраните.
— На половин милиард мили оттук е — рече той. — Би трябвало да мога да подкарам по права линия. Уф…
Известно време ръцете му пърхаха над таблото като соколи.
После се отпуснаха.
Небето се стоварваше върху им. После Марко, направо като хипнотизиран, обърна кораба и там, долу, ширнала се като блюдо със скъпоценни камъни, се появи плоската Земя.
Приличаше на чиния, пълна с континенти. Монета, подхвърлена на ези-тура от някой нерешителен бог.
Корабът бе излязъл на около двайсет мили над нея, извън вертикала. Кин гледаше размазаната карта от черна суша и сребърни морета, размъхавена от осветени от Луната облаци. А едната страна на Диска бе обгърната от… (по липса на по-подходящ термин, защото колцина са виждали плоска планета?) от полярна ледена шапка, тъй да се каже.
Осветени от Луната ли? Луна имаше, очевидно на няколко хиляди мили над Диска — и тя
Сенчестият овал се намираше сред мътно кълбо. Марко преведе онова, което безстрастно му съобщаваха машините. Дискът се намираше вътре в прозрачна сфера с диаметър шестнайсет мили, а звездите бяха — „Нали ти казах, Кин“ — прикрепени към нея.
Единият край на Диска сияеше по-силно. Светеше със зелен пламък, който опасваше ръба, докато най- накрая видяха дупка в пространството, поръбена със зелени и сребърни пламъци. После на пръстена му порасна скъпоценен камък и изчезна също тъй внезапно, колкото се беше и появил. Слънцето изгря. Мънинко слънчице.
Това ще запомня аз — помисли си Кин. — Зеления огън по изгрев — защото целият Диск е опасан от
