на машината е трябвало да се въведе извънредно сложна програма.
— Вие как разбрахте? — попита момичето.
Защото във всяка машина имаше вграден „доносник“, затова, само че това официално беше тайна. Доносникът биваше монтиран в улея за десеткилометрова продукция, за да забелязва дребните, неофициални лични щрихи в картинката като например динозаври-пацифисти и мамути със слухови апаратчета, и си траеше там, докато не забележеше нещо такова. Защото рано или късно всеки им сервираше подобен номер. Защото всеки новак-дизайнер на планети, притежаващ една стиска талант, започваше да се чувства като цар там горе, в този въплътител на всички мечти — машината за пластове, и рано или късно се поддаваше на сладкото изкушение да изпържи мозъците на бъдещите палеонтолози. Понякога Компанията уволняваше дизайнера, понякога го повишаваше.
— Вещица съм, затова — поясни Кин. — Да разбирам ли че си го признавате?
— Аха — отвърна Хендри. — Но може ли да, ъъъ, да ви посоча някои смекчаващи вината обстоятелства?
Той бръкна в туниката си и извади книга с изтъркан гръб. Запрелиства с палец страниците и най-накрая намери онова, което му трябваше.
— Ъъ, това е един от най-големите авторитети в планетното инженерство — посочи той книгата. — Да продължавам ли?
— Моля, Заповядай.
— Ъъ, ми такова… „В крайна сметка, една планета не е свят. Планета? Каменна топка. Свят? Четириизмерно чудо. В един свят трябва да съществуват тайнствени планини. Нека има бездънни езера, населени с древни чудовища. Да има странни отпечатъци от стъпки във високите снежни равнини, зелени руини сред безкрайни джунгли, камбани на морското дъно; долини с кънтящо ехо и златни градове. Това е маята на планетната кора, без която не би възникнало човешкото въображение.“
Възцари се мълчание.
— Господин Хендри — обади се Кин, — пише ли там нещо за динозаври за ядрено разоръжаване?
— Не, но…
— Ние строим светове, не просто оформяме планети. Това и роботите го могат. Ние строим светове, на които човешкото въображение може да пусне котва. И не си правим майтап с това, като залагаме в тях смахнати вкаменелости. Я си спомнете Вретената. Ами ако тукашните колонисти излязат същите като тях? Вашата вкаменелост би могла да ги убие, да ги накара да се побъркат. Присъщата ви е три месеца лишаване от труд. И за вас се отнася, госпожице Планти, и хич не искам и да знам поради какви причини сте помагали на тоя празноглавец. Можете да си вървите.
Тя изключи магнетофона.
— Къде се юрнахте така? Я сядайте. Това всичкото беше заради записа. Сядайте де, имате ужасен вид.
Той не беше глупак. Тя забеляза надеждата-ембрион в очите му. Най-доброто беше да я смаже отсега.
— Това за наказанието си беше съвсем сериозно. За три месечната принудителна ваканция. Всичко е записано, значи няма как да ме разубедите. Не че изобщо можете — додаде тя.
— Но дотогава ние ще сме свършили тая работа! — Тросна се той, искрено обиден.
Кин сви рамене.
— Други ще я свършат. Не ме гледайте така притеснено. Нямаше да сте човеци, ако не се бяхте поддали на изкушението. Ако ви е кофти, питайте Джоел Ченги за ботушите, които се опита да набута във въглищния пласт. Но кариерата му не пострада от това.
— Ами вие, госпожо? Вие какво направихте?
— Хмм? — Момчето я гледаше изкосо.
— Ами аз, така да се каже, оставам с впечатлението, че онова, което съм направил, всеки го прави. А вие… и вие ли така?
Ким забарабани с пръсти по бюрото.
— Издигнах един планински район във формата на моите инициали — призна си тя.
— Лелеее!
— Наложи се да преработват голяма ивица земя. Едва не ме изхвърлиха.
— А пък сега сте зам-шефка и…
— И вие може да станете един ден. След още някоя година могат да ви пуснат на някой ваш астероид да правите каквото си искате. Увеселителен парк за някой милиардер например. Ето два съвета от мен; недейте да го претупвате и никога, ама никога не се опитвайте да използвате цитати от някого срещу самия него. Разбира се, аз съм учудващо милозлива и разбрана, но има хора, които биха те накарали да изядеш тая книга лист по лист под заплаха от уволнение. Ясно? А така. А сега се измитайте и двамата. Но този път наистина. Очертава ми се натоварен ден.
Те изтърчаха навън, сипейки след себе си коралова диря. Кин видя как вратата се плъзга след тях и няколко минути се взира в празното. После се усмихна на себе си и отново се захвана за работа.
Ето ви я Кин Арад, в момента инспектираща бреговия дизайн на TY архипелага:
Двайсет и едно десетилетия се стелят по раменете й като темпорален пърхут. Не й тежат. Защо да й тежат? Хората не са създадени, за да остаряват. За това помага и хирургията на паметта.
На челото й — златния диск, какъвто носеха хората на възраст повече от два века: той вдъхваше уважение и често спестяваше неудобства. Не на всяка жена й е приятно да я свалят мъже, които могат да й бъдат прапрапрапрапрапра-правнуци. От друга страна, не всички възрастни жени носеха дискове — нарочно. В момента кожата й беше катраненочерна, също както и перуката й — кой знае по каква причина човек, минал стотака, рядко запазваше косата си — и беше облечена в торбест черен гащеризон.
Беше по-стара от двадесет и девет свята, в създаването на четиринайсет от които имаше пръст. Беше се омъжвала седем пъти при различни обстоятелства, веднъж дори и по любов. От време на време се срещаше с бившите си съпрузи заради доброто старо време.
Щом подочистачката се измъкна от гнездото си в стената и се захвана да мете пясъчните дири, тя вдигна очи. Погледът й бавно обиколи стаята, сякаш търсеше нещо конкретно. Изведнъж тя замря на мястото и се заслуша.
В стаята се появи мъж. Гледаш — въздух, а в следващия миг — висока фигура, облегната на картотеката. Той срещна смаяния й поглед и се поклони.
— Кой сте вие, по дяволите? — възкликна Кин и се пресегна към интеркома. Той се оказа по-бърз — стрелна се през стаята и сграбчи китката й учтиво, ала болезнено. Тя се усмихна мрачно и, както си седеше, замахна с лявата си ръка и му натресе един научно обоснован юмрук. С все пръстените.
Когато той най-сетне изтри кръвта от очите си, тя го фиксира с поглед, стиснала в ръка парализатор.
— Никакви нападателни движения! — заповяда му. — Не се опитвай дори да дишаш заплашително!
— Вие наистина сте необикновена жена. — Той попипа брадичката си. Полуразумната подочистачка го тресна настойчиво по глезените.
— Кой си ти?
— Наричам се Джаго Джало. А вие сте Кин Арад, нали? Но разбира се…
— Как влезе тук?
Той се врътна и изчезна. Кин механично натисна спусъка на парализатора. Един кръг на килима направи „
— Не улучи — обади се глас в стаята.
— Не беше тактично от моя страна да ви се натрапвам така, но ако махнете това оръжие…
— Изгодата може да бъде взаимна. Вие не искате ли да знаете как можете да станете невидима?
Ким се поколеба, после неохотно спусна дулото.
Той се появи отново. Сякаш цъфна от въздуха в плът и кръв. Главата и торсът му се очертаха сякаш под замаха на ръка, а после изникнаха и двата крака.
— Хитро. Харесва ми — рече Кин. — А ако изчезнеш пак, ще наглася това чудо тук на широк фокус и ще
