напръскам цялата стая. Поздравления. Успя да ме заинтригуваш. Напоследък това хич не е лесно.
Той седна. По преценка на Кин бе поне петдесетгодишен, макар че можеше да е и с цял век по-стар. В движенията на много старите хора имаше известен стил. В неговите нямаше. Изглеждаше така, сякаш го бяха държали буден няколко години поред — блед, плешив и с червени очи. Лице, което в миг можеш да забравиш. Дори и гащеризонът му беше бледосив. Щом бръкна в джоба си, Кин посегна към парализатора.
— Имате ли нещо против, ако пуша? — попита той.
— Да пушиш ли? — озадачи се Кин. — Ако щеш, избухни в пламъци, все ми е тая!
Без да изпуска от очи оръжието, той пъхна жълт цилиндър в устата си и го запали. После го извади и издуха навън струя дим.
Този човек — помисли си Кин — е опасен луд.
— Мога да ви обясня телепортацията — рече той.
— И аз. Не е възможна — рече уморено Кин. Значи това било — поредният мошеник.
— Навремето са казвали и че е невъзможно да се изстреля ракета в космоса — каза Джало. — И на Годар са се смели. Казвали са, че е глупак.
— Казвали са същото и за много глупаци — рече Кин, като за момента пропусна да попита кой е тоя Годар. — Имаш ли уред за телспортация, та да ми го покажеш?
— Да.
— Обаче не го носиш, а?
— Не го нося. Но пък нося това. — Той махна и лявата му ръка изчезна. — Наречете го невидимо наметало, ако щете.
— Мога ли, ъъ… да го видя?
Той кимна и й протегна празна длан. Ким посегна и докосна… нещо. На пипане беше като грубо влакно. Дланта й под него като че се виждаше леко размазана, но не беше много сигурна в това.
— Огъва светлинните лъчи — обясни той и внимателно измъкна нещото от ръката й. — Разбира се, не бива да рискувате да се загуби в шкафа, ето защо оттук се включва и изключва — виждате ли?
Кин забеляза тънката виеща се оранжева линия по ръба на нищото.
— Екстра — рече Кин. — Но защо си дошъл при мен? За какво е всичко това?
— Защото вие сте Кин Арад. Вие сте написали „Безспирно сътворение“. Вие знаете всичко за Великите Вретенови Крале. Според мен това е тяхно дело. Аз го намерих. Намерих и сума ти други нещица. Интересни нещица.
Ким го изгледа невъзмутимо. Най-накрая каза:
— Ще ми се да глътна малко чист въздух. Закусвал ли си, Джаго Джало?
Той поклати глава.
— Биоритмите ми са се уплели като кълчища след това пътуване дотук, но май ми е време да вечерям.
Летателният апарат на Кин заобиколи ниските сгради на офисите и се насочи към големия комплекс на W континента. Премина край подножието на грамадната машина, която някога караше Хендри — новият пилот в момента полагаше комплекс крайбрежни рифове. Маневрата им даде възможност са се насладят на впечатляващата гледка на голямата колекторна купа най-отгоре — вътрешността й беше кадифеночерна.
— Защо? — обади се Джало, вперил поглед надолу. Кин завъртя кормилото.
— Насочената енергия от орбиталните колектори, впрегната в машината. Ако бяхме прелетели над купата, нищо нямаше да остане от нас.
— А какво ще стане, ако пилотът обърка нещо и лъчът не улучи купата?
Кин се замисли.
— Не знам — каза тя. — Но пилота че няма да можем го да намерим, няма.
Летателният апарат прехвърча над още няколко острова.
Делфини, отгледани във вани, в игриво настроение, току-що стоварени от мегатанкера, подрипваха над вълните редом със сянката му. Да му се не знае и „Безспирното сътворение“!
Но по онова време идеята изглеждаше добра. Освен това тя май беше правила всичко в този живот, само дето книга не беше писала. Самото писане всъщност хич не беше трудно. Истинският проблем беше да се научат как се прави хартия, после да наемат екип от роботи и да ги накарат да монтират печатна преса. Това беше първата книжа, отпечатана от четиристотин години насам. И вдигна доста шум.
Както и думите, затворени между скъпо произведените твърди корици. Не казваха нищо ново, но тя някак си бе успяла да събере в едно съвременните течения в геологията по такъв начин, че успяваха да разпалят огъня. Според рецензиите въз основа на книгата дори бяха възникнали и две-три шантави религии.
Тя погледна пасажера си с бялото на очите. Не можеше да улови акцента му — произнасяше думите педантично, като човек, току-що изкарал курс с касети, на който обаче досега не му се е случвало да практикува езика. Дрехите си можеше да е купил от машина на дузина светове. Не приличаше на луд, но пък те, лудите, никога не приличат на луди.
— Значи си чел книгата ми — подхвърли тя.
— Че кой не я е чел?
— Понякога ми се струва, че няма такъв.
Той обърна към нея зачервените си очи.
— Не беше зле — рече той. — Четох я на кораба, докато идвах насам. Не очаквайте комплименти. И по-добри съм чел.
Отвратително наистина, но Кин усети, че се изчервява.
— Не се и съмнявам, че си изчел куп книги — измърмори тя.
— Няколко хиляди — поясни Джало. Кин ритна ритна педала, който превключваше на автопилот, и рязко се извърна на седалката.
— Знам, че съществуващите книги не наброяват и неколкостотин! Всички стари библиотеки са изгубени!
Той се сви на мястото си.
— Не съм искал да ви обидя…
— Ти кого…
— Не е необходимо авторът да си произвежда хартията сам — прекъсна я Джало. — Едно време са съществували издатели. Като филмофакторите. Авторът само е пишел думите.
— Едно време ли? Ти на колко години си?
Мъжът се размърда на седалката.
— Не мога да ви кажа точно — рече той. — Вие на няколко пъти сте сменили календара. Но доколкото мога да преценя, май съм някъде на хиляда и сто. Плюс-минус десетина години.
— Тогава изобщо не са имали генна хирургия! — възрази Кин. — Никой не е толкова стар!
— Но пък са имали космическите сонди „Терминус“ — напомни й тихо Джало.
Прелетяха над един вулканичен остров. Централният конус пускаше лек дим: техническият екип го тествуваше. Кин го гледаше втренчено, без да го вижда. Устните й мърдаха.
— Джало — рече тя. — Джало! Ето защо името ми се стори познато! Хей… ама нали тия кораби „Терминус“ уж никога нямало да се върнат, нали това било най-важното…
Той й се усмихна, но усмивката му не беше весела.
— Точно така — рече той. — Аз бях доброволец. Всичките бяхме доброволци, разбира се. Пълни откачалки. А корабите нямаха необходимото оборудване, за да се завърнат.
— Знам — рече Кин. — Четох едно филмче. Уф…
— Е, трябва да разглеждаш нещата в контекста на времето. Тогава имаше известен смисъл. И, разбира се, корабът ми така и не се завърна.
Той се наведе напред.
— Но аз — да.
