— Или мъртъв, мъртъв, че пак мъртъв.
— Забравяш, че съм бил пилот на „Терминус“. Всъщност никой от нас не вярваше твърдо, че смъртта ни е неизбежна. Малцина го вярват изобщо. Засега излязох прав. Във всеки случай, ако искаш да провериш банкнотата, давай. Истинска е, уверявам те. Не съм дошъл да купувам. Искам да те наема. Теб. След трийсет дни се връщам на… плоския свят по причини, които ще се изяснят впоследствие. Имам намерение да остана там по-малко от година, а парите, които ти предлагам, са отговорът на всички въпроси. Тая банкнота можеш да си я задържиш, разбира се, дори и да не приемеш предложението ми. Можеш да си я сложиш в рамка или да си я къташ за старини.
И той изчезна — също като царя на демоните. Кин се метна през масата, но напипа само въздух. По- късно тя поръча да проверяват всички совалки, излитащи по Линията. Дори и невидимко не би могъл да се промъкне през устройствата за шпиониране, тайно монтирани по подвижните мостчета. Надали щеше да се опита да се качи на товарната совалка — повечето товарни совалки не бяха дори херметизирани. Не се и опита. По-късно Ким разбра, че си е купил билет под чуждо име и просто е преминал покрай охранителната система, развял видимостта си като мантия.
Съобщението дойде двайсет и пет дни по-късно заедно с първата вълна колонисти.
Главната Линия отдавна я нямаше — бяха я изтеглили от спътника в синхронна орбита и натоварили на товарния кораб. Бяха останали само няколко козметични екипа, които довършваха работата си по антиподите.
Кин бе застанала на една могилка сред гъстата джунгла — край нея по напоената с миризми земя нямаше и най-малък признак за жива душа. На осем хиляди мили под краката й, както знаеше, хора, роботи и машини се стичаха към антиподната жица и я вдигаха; един дванайсет мили висок скелет с голям ядрено- синтезен двигател се издигна нагоре, хлътна в последния товарен кораб и остави света на новопристигналите.
Въпреки онова, което се виждаше, оттеглянето си вървеше строго по план. Последни щяха да са метачите, които се тътреха предпазливо по браздите. Веднъж в един рекламен филм на Компанията показваха как, след като вдигнаха и последния техен човек няколко фута нагоре по Линията, той се наведе и избърса от почвата отпечатъците от стъпките си. Не беше истина, естествено, но се разминаваше с истината само на някой и друг сантиметър.
Добър свят бяха спретнали. По-добър от Земята, но разправяха, че на Земята положението било започнало да се пооправя. Населението сега възлизало близо на седемстотин и петдесет милиона и роботите, които включвали тази цифра, не били чак пък толкова много.
По-добре беше, отколкото в нейното детство. Кин се бе простила с повечето си детски спомени много отдавна — беше минала няколко периодични редакции на паметта, но си беше запазила един-два. И щом си припомни най-стария, набърчи нос.
Хълм, същият като този, който се издига над сумрачна равнина, обвита от дрипави мъгли. Залез-слънце. Майка й я е завела там, на този хълм. Застанали са сред малка тайфица — цялото народонаселение на почти половината страна. И повечето от тях — роботи. Един от тях — Клас Осем, целият нашарен с шевове и заварки, я е вдигнал на раменете си, за да вижда по-добре.
Всички танцьори са роботи, макар цигуларят да е човек.
Туп-туп, тропат металните крака по черното мочурище, а подранилите прилепи гонят мухите в небето.
Изпълняват стъпките идеално. Че как иначе? Нали не са хора, че да се объркат или да се препънат. Светът е претъпкан с неща, които малцината човеци трябва да свършат — до такива работи ли да им е на човеците? И все пак те знаят, че традициите трябва да продължават, докато дойде денят, в който хората отново ще поемат юздите. Напред, назад, скок-подскок, танцуваха роботите танца на пазителя.
И малката Кин Арад тогава бе решила, че хората не трябва да се превърнат в изчезнал вид.
А нещата вървяха точно натам. И ако ги нямаше роботите, без съмнение щяха да се докарат в такова положение.
И докато тропащите фигури мрачно се поклащаха на фона на червения залез, тя реши да постъпи в Компанията…
Първият от големите глайдери прелетя като вихър над дърветата и тупна тежко на тревата. Фрасна се в едно дърво, завъртя се около оста си и се спря на място.
След няколко минути люкът се отвори, навън излезе мъж… и падна.
Кин го наблюдаваше как се надига и се обляга на люка. От кораба излязоха още двама мъже, последвани от три жени. Тогава я забелязаха.
Доста се беше постарала. Сега кожата й беше сребърна с втъкани неонови нишки. Беше избрала червена мантия. Нямаше вятър и електростатичните заряди плаваха около нея доста прилично. Да се претупват детайлите, не вървеше. Тези хора идваха в един нов свят. Сигурно вече бяха стъкмили горда конституция, изписана със злато и свобода. Трябваше да ги посрещне с достойнство. По-късно щяха да имат предостатъчно време за сблъсъци с реалността.
И други глайдери започнаха да се спускат, а човекът, стъпил пръв на земята, се изкатери по могилката при Кин. Тя забеляза брадата-първопроходец по бялото му като тебешир лице. Но най й се наби на очи сребърният диск на челото му, проблясващ на първите слънчеви лъчи.
И след като се изкачи на върха, той продължаваше да диша равномерно. Крачеше без всякакви усилия — повечето столетници умееха да се владеят. Той се усмихна и разкри зъби, пломбирани до дупка.
— Кин Арад?
— Бьорне Чан?
— Е, пристигнахме. Днес кацаме десет хиляди души. Хубав въздух правите — на какво лъха?
— На джунгла — отвърна Кин. — На плесен. На разлагащи се пуми. Усеща се и омайният дъх на тайнствени орхидеи.
— Не думай! Е, ще се наложи да се погрижим за това — отвърна той с безстрастен глас.
Тя се разсмя.
— Честно казано, изненадах се — рече му. — Очаквах някой младок с вирната брадички, нарамил плуг в едната ръка…
— И примерна конституция в другата. Знам, знам. Някакъв такъв е предвождал колонистите в Ландшир. Вие чухте ли за Ландшир?
— Гледах снимки.
— Знаете ли, че цяла седмица са се карали каква да бъде властта? А първото, което построили, било църква. И тогава зимата ги връхлетяла. А аз съм бил на северния им континент през зимата. Жестоки зими правите…
Кин пое надолу с лека стъпка. Чан вървеше до нея с широки крачки.
— Не сме искали те да измрат — каза тя най-накрая. — Бяхме им обяснили какви са сезоните там.
— Не сте им обяснили обаче, че във вселената справедливост не съществува. Били са твърде млади, за да са развили достатъчно силна параноя.
— А вие?
— Аз ли? Аз съм ужасно предпазлив. Точно затова и ме наеха тези хора. Сто и деветдесетата карам. Не ми се умира и затова дебна като ястреб какво е времето навън, плувам само на плитко и нищичко не слагам в устата, докато не му видя пълния лабораторен анализ. Тръгнат ли да падат метеорити, ще се свия и ще си затуля главата с ръце! Сключил съм договор за пет години и имам намерение да го изкарам до края!
Кин кимна. Неговата самоувереност й се понрави.
Но тя знаеше, че положението не е чак толкова просто. На теория човек колкото повече остаряваше, толкова повече внимаваха кабинетът за генна хирургия и местният клон на Компанията, където ти осребряват Дните във внимателно изчислени процедури за дълголетие — с гарантиран курс двайсет и четири часа живот допълнително към един Ден — да са му по-наблизо. Само Компанията плащаше в Дни и само Компанията можеше да си осигури процедурите. Това си го пишеше в учебниците по икономика — всичко и всички бяха особеност на Компанията.
Но в учебниците по икономика си го пишеше и закона за намаляващата възвръщаемост. На двайсет
