Страта

жена ли беше? Тогава съм пропуснал да си го отбележа.

— Не бях ли третата? Ти на мен ми беше петия мъж.

Спогледаха се и избухнаха в смях.

— Хубави времена бяха, Кин, хубави. Три години изпълнени с щастие.

— Две.

— Добре де, две да бъдат. Лела мале! Оня път на Плешуур, нали се сещаш, когато…

— Я не увъртай. Как така се хвана за Наблюдател?

Температурата колабира. Зад илюминаторите Кралството се превръщаше от пейзаж в диск, а слънчевата светлина тикаше напред линията, разделяща осветената от неосветената му част.

— Ъъ, ами… Животът нещо се скапа. Само на процедури надали ще издаяня толкова дълго, колкото като Наблюдател; хубаво е да гледаш как израства един нов свят; да видиш какво крие бъдещето; все едно пътуваш към нова вселена…

— Дрън-дрън, та пляс, Джоел. Познавам те, нали така? Никога не съм те виждала да скучаеш. Спомням си, че цели две години отдели да се учиш как се прави дървена каручка. Казваше, че няма да седнеш да си почиваш, докато не си овладял и последното нещо на този свят. Казваше, че още не си се научил нито да ловиш тюлени с копие, нито да лееш мед. Казваше, че си щял да напишеш най-изчерпателния труд върху роботската порнография. А още не си.

— Добре де, скатавам се, защото съм страхливец. Това стига ли ти? Скоро ще станат разни работи и тогава за всекиго ще е най-добре, ако е успял да се набута във фризера навреме.

— Какви разни работи?

— Лоши работи.

— Ло… — тя се сепна. — И Чан каза същото.

— Великият първопроходец? Вчера си поприказвахме, докато още бяха на орбита. И той се измита, преди бурята да е връхлетяла.

— Какви ги приказваш?

Той й обясни точно какви. Кин беше докладвала за посещението на Джало. Освен това беше докладвала и за способността му да вади големи цифри в Дни.

— Компанията провери онзи матусал, дето ти им го изпрати, Кин.

— Фалшивия ли?

Той поклати глава.

— Де да беше. Ама е, така да се каже, истински. Само че не ние сме го печатали. Цифрите не съвпаднаха. Кодовете не съвпаднаха. Не че са били неточни, не знам дали ме разбираш. Но просто не са нашите цифри. Ние още не сме стигнали до тях — няма такава емисия. А сега се замисли. Съществува процес, чрез който валутата на Компанията може да бъде възпроизвеждана. Помисли си какво означава това, Кин.

Тя се замисли.

Валутата на Компанията се подлагаше на толкова много тайни проверки и кодове, че ако някой се наемеше да я фалшифицира, нямаше друга възможност освен да я произведе едно към едно. А такава банкнота не можеше да се възпроизведе дори и ако я пуснеш през машина за Пластове, защото всички такива машини бяха собственост на Компанията и едно скрито ключе във всяка пластмасова карта щеше да се задейства и да стопи цялата машинария. Никой не можеше да възпроизведе валутата на Компанията. Но ако можеше…

Дълговечниците щяха да си изпатят първи. Валутата на компанията беше толкова надеждна, че сама по себе си беше богатство. Но ако Дните се превърнеха в прости парчета пластмаса, ако пазарът не наводнеше с десет-двайсет пъти действителното количество банкноти, това щеше да бъде краят на Компанията. Богатството й — това бе нейната надеждност, а надеждността й беше в твърдостта на нейната валута.

Генната хирургия просто ти пречеше да умреш. Човек можеше да продължи да живее и без допълнителните процедури, които се купуваха с Дни, но щеше да остарява. Безсмъртен и изкуфял.

Нищо чудно, че хората бяха тръгнали да се покриват. Джоел се беше вкопчил в един вид безсмъртие, Чан поне щеше да избегне катастрофата. Вероятно недотам уравновесените хора предприемаха неща като например да излезеш на разходка в Космоса без скафандър.

Ние сигурно сме милиони, помисли си Кин. Оплакваме се, че никога няма да вкусим ястие, което вече да не сме вкусили, че лека-полека цветовете на живота ни помръкват. Чудим се дали кратколетницитс не живеят по-ярко и наситено и ни е страх да не би да разберем, че наистина е така, защото сме се отказали от възможността да имаме деца. Толкова е нечестно! Сякаш човек разполага само с отредения си дял емоции като въодушевление, радост и доволство и колкото повече живее, толкова повече те се стопяват. Но животът продължава да е сладък, а смъртта — просто загадка. Онова, от което ни е страх, е остаряването. О, по дяволите.

— Търсиха ли го? — обади се тя.

— Къде ли не. Знаем, че е посетил Земята, защото всички архивни данни за сондите „Терминус“ в Музея на космическите полети са били изтрити.

— Значи съвсем нищичко не знаем за него?

— Точно така. Намери си убежище, Кин. — Той се подсмихна. — Поне политиката на Компанията е била правилна. Нашите светове ще светуват дълго.

— Един човек не може да срути цяла цивилизация — възрази Кин.

— Я ми посочи къде пише, че това е универсално правило — тросна се той, после се поуспокои. — Това наметало… наистина ли го прави невидим?

— Амииии, ако гледаш право в него, спомням си, че онова, което се намира зад него, изглежда само леко размазано. Но ако не го очакваш, хич няма и да го забележиш.

— Предполагам, че върши работа за старомоден шпионаж — заключи Джоел. — Но все пак, странна работа. Според мен е по силите ни да сътворим такова нещо. За да се направи то, е нужно доста високо технологично ниво, а при едно високо технологично ниво невидимостта не е голямо преимущество. Толкова много други неща ще регистрират присъствието ти.

— И това ми мина през ум — рече Кин.

— После, всички тия приказки за телепортация — теориите до една твърдят, че тя е невъзможна. Двойният ефект на Уосбайл почти я постига — също както е възможно да се построи почти вечен двигател.

Спътникът в края на Линията сияеше като звезда пред тях. Джоел погледна контролното табло.

— Бих искал да се срещна с него — рече той. — Когато още се напикавах в гащите, съм чел за сондите „Терминус“. После веднъж, като бях на Нова Земя, отидох да разгледам фермата на Рип Ван ЛеВин. Той беше онзи, който се приземил на планетата и открил…

— Знам — прекъсна го Кин.

И да бе забелязал тона й — а Джоел несъмнено го беше забелязал, — с нищо не го показа и продължи бодро:

— Някъде преди две години гледах тоя филм за Т4 и Т6. Това са сондите, които все още летят. На Нова Земя произвеждат такава благотворна акция — горе-долу на всеки десет години изстрелват по два кораба на скоклива орбита, не набират ускорение и…

— И това го знам — прекъсна го Кин.

Корабите набираха скорост, като се гмурваха в слънцето на Нова Земя и прескачаха някой и друг милион мили в Другадето, гмур, скок, гмур, скок… и най-накрая хоп, цъфваха изневиделица няколко стотици светлинни години по-нататък с размазваща светлинна скорост, на няколко мили от сондите.

Терминус Четири не бе успял да намали скорост при поредната точка на обръщане, а един дефект в примитивния компютър на Шест го бе отвел право до някаква звезда, дето я няма. Ако събитията бяха следвали нормалния си ход, пилотите им щяха да са изгнили още преди векове. По онова време техниката на забавяне на жизнените процеси също си е била доста примитивна. Но разбрицаните машинарии отдавна бяха подменени част по част, а екипажите, които идваха на посещение горе-долу на всеки десет години, добавяха какви ли не усъвършенствания.

Всичко това никак не беше евтино. Много по-лесно щеше да е да затоплят пилотите, да ги съживят и те да си заживеят охолно. Но Рип Ван ЛеВин, Славният герой на Терминус, който след хилядогодишен полет се