години човек действаше благоразумно и не поемаше никакви рискове, защото, щом работиш за Компанията, имаш пред себе си цели векове! И беше срамота да се лишиш от тях, защото си карал прекалено бързо или си живял прекалено наситено.
На двеста на кого му пукаше? Навсякъде си бил, всичко си видял. Всяко ново преживяване е просто старо преживяване в разместен ред. До триста я го докараш, я не. Е, не че ще се самоубиеш — не точно. Просто започваш да катериш все по-високи и по-високи планини или да падаш свободно все по- продължително и от все по-високо, или мяташ раница на гръб и хукваш да трамбоваш Меркурий, ама по мъчния маршрут — и рано или късно късметът ти дава фира.
Досадата те кара да се побъркаш. Смъртта е начинът, по който Природата ти казва, че трябва да успокоиш малко топката.
Тъкмо затова Чан беше повел отряд млади-зелени колонисти към един нов свят. Нямаше какво да губи освен живот, протъркал се до дупка от това живеене, на което не му се виждаше краят.
— Ние не строим увеселителни планети — заяви Кин. — Тази ще трябва да я покорите.
Един глайдер се плъзна в небето и се загуби сред върхарите.
— В началото ще им дойде нанагорно — обади се Чан. — В тоя кораб с всичкият багаж — одеяла, масички… Наредих на контролата да го приземи на десетина мили по-нататък. Денят е хубав. Една разходка ще ни се отрази добре, пък и ще се види колко от тях са от тия, дето настъпват отровните паяци и хич не им мига окото.
— Какво смятате да правите, след като изтекат петте години?
— О, откъде да знам — може пък да поостана и известно време да се правя на Великия Старейшина. Но пък тогава това място тук ще бъде твърде цивилизовано за моя вкус.
— Хммм? Е, Рем не е бил построен за един ден.
—
Колонистите я гледаха мълчаливо. Нито генна хирургия, нито процедури, нито клон на Компанията — и все пак те бяха дошли тук доброволно. Един на десет от тях я щеше да доживее до сто години, я не…
Бяха оставили безсмъртието на обикновените хора. А те щяха да родят деца. Сега вече имаше достатъчно деца, дори и на Земята. Гените им щяха да оцелеят — условията в този свят щяха да ги запазят. Изковани върху наковалнята на ново слънце и нова луна, след хиляда години и хората тук щяха да бъдат
— Тук трябва да се сбогуваме. — Кин бръкна в кесията, окачена на колана й. — Ето ви Нотариалния акт, документа за прехвърляне на имота и петхилядогодишна гаранция за производствени дефекти.
Чан пъхна документите в ризата си.
— Измислили ли сте име? — попита Кин.
— Решихме с гласуване то да бъде Кралството.
Кин кимна.
— Харесва ми. Просто, но не и шегаджийско. Може би ще се върна някой ден да видя как сте се справили, господин Чан.
Последният глайдер, който се приземи, беше транспортен кораб на Компанията — не като евтините пластмасови първопроходски машини за еднократна употреба. Щом Кин се приближи, се отвори люк и един робот на Компанията спусна стълбичката.
— Кога за последен път сте била на процедури? — попита изведнъж Чан.
Кин се опули насреща му.
— Преди осем години. Какво значение има?
Той се позамисли, после се приближи към нея, за да се го чуят останалите.
— Компанията има неприятности. Може би Дните ни са преброени.
— Неприятности ли?
Роботът пилот регистрира присъствието на Кин на борда, отброи три секунди и захлупи люка. Последното, което първопроходецът видя, беше обърканата физиономия на Кин, изпълнила големия заден илюминатор, докато машината се издигаше нагоре.
Чан сподири кораба с поглед, докато той се издигна достатъчно, за да се включат постояннотоковите въздушно-реактивни двигатели. После бръкна в люка на собствения си глайдер и извади оттам мегафон.
Тълпата се превърна в петно, после в точица и се изгуби сред джунглата. Кин се облегна назад. Компанията притежаваше шейсет процента от безкрайността. Какви ти тук неприятности?
Скоро глайдерът подмина Слънцето и започна да се зазорява наобратно. След време се приземиха на малък пясъчен остров — белеещ се под звездното небе, заобиколен от фосфоресциращо море.
Линията се очертаваше, черна на фона на небето. В основата й се виждаше малка капсула, на която се беше облегнал мъж.
— Джоел!
Той пусна неандерталската си усмивка.
— Здрасти, Кин.
— Мислех си, че си заминал да ставаш Секторен майстор на Сифагор.
Той сви рамене.
— Предложиха ми го. Не ме устройваше. Качвай се. Робот!
— ЗДРА’Ж’ЛАЕМ, ГУСН’ЧАЛНИК!
— Закачи глайдера на буксир.
— СЛУШ’СПЛ’НЯВАМ, ГУСН’НАЧАЛНИК!
— И стига с тия казармени лафове, става ли?
Изкачиха се в кабината на Линесман и се настаниха от двете страни на тръбата за централна тяга. Джоел Ченги въздъхна и щракна едно лостче. Капсулата подскочи и Линията се заизнизва хипнотично покрай тях, докато се изкачваха нагоре.
— Аз съм новият тукашен Наблюдател — обади се той.
— О, Джоел! Не е вярно, нали? — Изведнъж Кин я обзе чувството, че вселената се е продънила.
— Вярно е и още как. Между нас да си остане, направо нямам търпение да почна. С тебе не би ли било същото?
— Но не те виждам… — Кин се сепна.
Никак не те виждам, искаше да каже тя, да прекарваш век след век в спътниковата камера за дълбоко замразяване на висока орбита около този свят. И да не остарееш нито секунда.
Тя си го представи. Беше ужасно.
Ръце-роботи, които вечно кръжат около теб със спринцовки, насочени на няколко инча от коравата ледена кожа, докато други роботи наблюдават света там долу. И търсят определени знаци. Деление на атома. Ядрен синтез. Космически полети. Ширпотреба на електричеството.
Някои светове наблягаха на космическите полети с надеждата да получат бързо междузвездно признание. И неизменно се издънваха. Дори и суборбиталните машини са върхът на пирамидата, огромната стара пирамида, която се крепи на такива неща като прехрана, земеделие и т.н. Не си струваше да се опитваш да полетиш, като няма какво да ядеш.
Джоел се наведе и набра на конзолата за сервиране номера на менюто, после измъкна оттам наредена маса. Улови погледа на Кин и пак се усмихна. Той честичко си се усмихваше. При зачеването му, кой знае как, палеолитните гени отново си бяха дали среща и с това дялано като със сатър лице му се налагаше честичко да се усмихва, за да не плаши децата. Но пък щом лицето му светнеше, приличаше на зората на Човечеството. Двамата с Кин разговаряха — и далеч не само с думи. Бяха общо на четиристотин години. Сега думите бяха просто платформи, които мъкнеха товари със знания и нюанси.
Кин отново огледа масата.
— Познато ми е — рече тя. — Такова, опитвам се да се сетя…
— Преди сто и трийсет години. На същата дата се оженихме, спомняш ли си? На Тайноулд. По ритуала на оная смахната религия…
— Икар вознесе — сети се внезапно Кин. — По дяволите, извинявай. А ти помниш дори и менюто. Колко романтично!
— Всъщност наложи ми се да си погледна в дневника — призна си той и наля виното. — Ти петата ми
