„Риц“ се намираше в неофициалния град, израснал около Линията, която някога бе първа, а понастоящем — последна. Сега дори и градът се разкъсваше — големите товарни кораби на орбита го теглеха нагоре на буксир. След още някои и друг месец щеше да го последва и последния служител на Компанията. Щяха да положат и последното снежно поле. Щяха да пуснат на воля и последните пойни птички.
Разговорът им в градината на покрива на ресторанта бе прекъсван от плющенето и тракането на жълтите влекове, които се катереха нагоре по Линията на два километра нататък и теглеха нанизи от резервни складове като маниста, нанизани на жица. Скоро те се губеха в циркуса, запътил се към Връхната линия.
Кин бе поръчала фрамуш, тъкачни седловинки и брезентки. Джало бе прочел съсредоточено менюто и с най-откровена невяра си бе поръчал омлет от яйце на додо. Но сега като че съжаляваше.
Кин го гледаше как чопли в чинията си, но умът й настояваше да й прожектира разни картинки. Тя си спомни корпуса на космическата сонда „Терминус“ с формата на камбана, системата за поддържане на живота на пилота в мъничката сфера на върха. Спомни си страховитата логика, която бе довела до построяването на тези чудовища. Тя беше следната: далеч по-добре е да се изпрати в космоса човек, отколкото машина.
Изпаднал в пълно неведение, човекът можеше да продължи да се развива и да взема решения. Машините стават за рутинна работа, но в сблъсъка с непредвидимото се издънват.
Да се изпрати машина беше евтино, защото машините не дишаха и самички си изпращаха информацията.
Докато хората дишаха, и то през цялото време. Което беше скъпо.
Но беше много евтино да се изпрати човек, ако не се погрижиш да го върнеш.
— Това в каната кервиз ли е? — попита Джало.
— Това са ластари от щръклица — обясни Кин. — Не яж жълтото, че е отровно. Виж сега, цял ден ли ще те чакам? Разкажи ми за Великите Вретенови Крале!
— Знам само каквото съм прочел — отвърна Джало. — А повечето от това, дето съм го чел, си го писала ти. Тия сините работи ядат ли се?
— Намерил си Вретенско селище? — Досега бяха открити само девет Вретенски селища. Десет, ако броим и изоставения кораб. В едно от тях беше открит и прототипът на машината за пластове. Както и всички подробности около генната хирургия. Нищо чудно, че повече хора учеха палеонтология вместо инженерство.
— Намерих Вретенски свят.
— Откъде знаеш, че Вретенски?
Джало се пресегна и си взе стръкче щръклица.
— Плосък е — обясни той.
— Възможно е — заключи Кин.
Вретената не бяха богове, но можеха да минат за такива, докато пристигнат истинските. По всяка вероятност бяха еволюирали на някой лек свят… Оцелелите мумии със сигурност показваха, че са били три метра високи, но са тежали само около четирийсет кила. На планетите с такова земно притегляне като Земята те носели изумителни екзоскелети, за да не рухнат целите натрошени. Имали дълги муцуни и ръце с по два палеца, крака на редуващи се оранжеви и лилави райета и големи ходила като на цирков клоун. Мозъци нямали, или по-точно цялото им тяло можело да функционира като мозък. Но никой досега не бе открил вретенски стомах.
Изобщо не приличали на богове.
Трансмутацията при тях била евтина. Вероятно са имали пол, но досега екзобиолозите така и не бяха открили откъде са излизали малките вретенца.
Предавали си послания, като модулирали някоя водородна линия в спектъра на най-близката звезда.
Всичките били телепати и ги тресяла остра клаустрофобия… Изобщо не си строели къщи. Космическите им кораби били… да не повярваш. Били почти безсмъртни и за да избутат някак си всичкото това време, посещавали планети с разредена атмосфера и си играели с тях. Поръсвали планетите с водорасли-мутанти или им докарвали луни, които им били възголемички. Развъждали разни форми на живот при ускорено развитие. Вземали по някоя Венера и я правели Земя, а причината за това, след като веднъж приемеш, че Вретената са били по-различни, е била понятна поне за хората. Те пъшкали под натиска на сериозен проблем с населението — поне за Вретената натискът бил голям.
Един ден те обелили кората на една планета с машина за пластове и намерили нещо ужасно — ще рече, ужасно за Вретената. И в течение на следващите 2000 години — докато новината плъзне навсякъде — измрели от наранена гордост.
Това се случило преди 400 милиона години.
Един влекач се юрна надолу по Линията — ревът на спирачките се процеждаше през звукоизолиращите му екрани. Разпределителите прихващаха още по-нагоре с ракета-прашка, за да не се претоварва Линията.
Влекачът се плъзна през системата от лостове и избръмча към далечната разпределителна станция. Кин присви очи и изгледа Джало.
— Плосък, казваш — рече тя. — Като диска на Алдерсон ли?
— Сигурно. Какво е това диск на Алдерсон?
— Никой досега не е успял да направи такъв, но ако сплескаш всички светове от една система в диск, широк колкото системата, с дупка в средата за Слънцето, и ако покриеш долната страна с неутрониум, за да се създаде гравитация, и…
— Леле мале! Вие и неутрониум ли произвеждате вече?
Кин се умълча, после поклати глава.
— Както казах, никой досега не е успял да построи такъв диск. Нито пък да се натъкне на негово подобие.
— Диаметърът на тоя е не повече от двайсетина хиляди километра.
Погледите им се срещнаха. Тя изплю камъчето, което той очакваше:
— Къде е?
— Без мен никога няма да го намериш.
— И според теб е дело на Вретената?
— По него има такива неща, че и след милион години пак няма да ми повярваш.
— Заинтригува ме. Колко искаш?
Вместо отговор Джало бръкна в кесията, окачена на колана му, и измъкна пачка банкноти от по 10 000 дни. Паричните знаци на Компанията бяха по-стабилни от, кажи-речи, всички световни валути. Всяка от тях беше равна на още близо двайсет и осем години живот, ако я обмениш в някое бюро на Компанията. Нямаше по-добър кредит от кредита на Компанията. Тя плащаше в допълнително бъдеще.
Без да откъсва поглед от Кин, Джало извика най-близкия робот-келнер и набута шепа банкноти в отделението му за отпадъци. Всички инстинкти на Кин ревнаха: „Скачай и ги измъкни от там!“, но дори и когато науката е на твоя страна, не можеш вече да си прехвърлил стотака, а още да се подчиняваш на инстинкти. Автоматичният изпепелител щеше да й изгори ръката.
— Що за… — изхъхри тя и се прокашля. — Що за детинщини! Фалшиви са, естествено.
Той й подаде един матусал, банкнота с най-висока стойност, използвана от Компанията.
— Двеста и седемдесет години — обяви той. — Подарък.
Кин пое пластмасовата картичка в бяло и златисто. Ръцете й категорично трепереха.
Дизайнът на банкнотите на Компанията беше прост, но съществуваха двеста начина за удостоверяване на автентичността им. Никой не ги фалшифицираше. Рекламираха надлъж и нашир, че всеки хипотетичен фалшификатор би прекарал всичките подправени от него години в подземията на Компанията, и то плътно зает с много необичайни и неприятни занимания.
— По мое време — рече Джало — щяха да ми викат богат, богат, че пак богат.
