Кин дойде в съзнание в сърцето на галактика, натикана вътре в рубин. Поопипа наоколо и разбра, че лежи на под, направен от нещо като полиран метал. Едно старо, ала безименно чувство я увери, че се намира вътре в нещо. Сграда. Може би пещера.
Наоколо й сияеха милиард яркочервени точици. Те се простираха наоколо, групирани в сложни съзвездия, катереха се на десетки метри по невидима стена и се събираха в мрака горе. Понякога рисунъкът им се променяше за миг и се заменяше с нещо също толкова червено и зловещо. Поантилистката представа за ада.
Кин се размърда.
Шаш и паника. Точките се посипаха от стените и се струпаха около нея. Тя се изправи и тропна с крак за проба. Проба, това беше думата, и тя се вкопчи в нея. Бъди разумна. Недей да откачаш.
Мислеше си, че е подготвена за всичко. Роботи, лазери, строителите на Диска — с продълговати глави и в сребристи скафандри, разумни плужеци — каквото щеш. Но не и за тези светлинки. Те сякаш не осветяваха нищо освен себе си.
— Измъкнете ме оттук! — изръмжа тя.
Проблясък. Сега бе застанала сред сводест коридор, а ноздрите й изпълваше мирисът на машини — нажежено желязо, озон и бензин. Тунелът бе ярко осветен от една непрекъсната светеща ивица горе. Покрай стените се виеха като змии тръби и кабели, а подът представляваше линеен лабиринт от релси. Някъде далеч се носеха бумтене и трясъци и навсякъде жужаха щъкащи насам-натам електрони.
Кин си избра една посока и тръгна нататък, като внимателно избягваше всичко с вид на нещо под високо напрежение.
„Значи това било — рече си тя. — Намирам се сред зъбчатките на Вселената. Но нищо не е както трябва. Техниката изглежда съвсем допотопна. Зъбчатки като че си е съвсем точната дума. Мале мила!“
Беше стигнала до средата на нишата, която се отклоняваше от главния тунел. Там вътре нещо мърдаше. Кин хукна да се крие, но после си помисли — да става каквото ще!
Беше робот — голям, с най-добрата възможна форма за робот: квадратен. С една от ръцете си човъркаше нещо в една квадратна дупка в металната стена. На пода лежеше квадратен панел.
Ръката се измъкна оттам. Държеше нещо мъничко, което не успя да види както трябва, и го пусна в контейнер, завинтен отстрани на робота. Над контейнера се отвори чекмедже и този път Кин добре видя какво имаше в тапицираната му вътрешност. Ръката колебливо увисна над джаджите, после предпазливо избра една и я пъхна в дупката.
Докато машината беше заета с тайнствената си дейност, мина напред и извади от чекмеджето една от джаджите. Беше голяма колкото яйце. Единият й край беше целият в стотици иглички, а вътре имаше филигранна плетеница от жици, тръбички и решетки.
Кин беше виждала подобни неща в музея. Това беше вентил, един вид неолитна интегрирана елверига. Само че този вентил тук беше вентил, какъвто би направил някой, който така и не е успял да измисли транзистора и затова е влагал все повече и повече изобретателност в усъвършенстването на наличната техника.
Това подсети Кин за ехфтските компютри. Ехфтите така и не бяха открили електрониката, но имаха нужда от компютри за сложните си религиозно-банкови организации. Така че ехфтският компютър представляваше хиляда добре обучени ехфти, всеки от които беше голям спец по една отделна частичка от математиката. Вършеше работа.
Но тя по-скоро би се потопила в кучи лайна до врата, отколкото би повярвала, че Дискът се състои от термионно-вентилна техника.
Ръката на робота се измъкна от стената с бръмчене. Той вдигна панела и го нагласи на мястото му учудващо бързо. И преди Кин да успее да реагира, новият й приятел се завтече нататък по тунела с дрънчене. Крачката му беше бърза. Тя го последва.
Роботът на Кин стигна до една ниша в стената с форма на робот. Кин мярна в дъното на нишата някакви фасунги. Роботът се вмъкна вътре внимателно като бодливо свинче, когато мърсува с някое себеподобно. Престана да жужи — явен знак, че механикът бе задрямал.
Кин се замисли. Тунелите сякаш бяха безкрайни. Можеше да обикаля дни наред из тях. И накрая да умре. Но имаше и друга възможност… Тя се върна по тунела и намери робота с поялника. Доста трудничко й беше да отвинти една от ръцете му, но успя. А после се захвана да го млати с нея, докато онзи спря да бръмчи. За десерт метна ръката върху голите жици. Доста добри искрички излязоха. И зачака.
Когато след няколко минути се появи едно малко роботче с формата на полукълбо, тя го катурна с краката нагоре. То избръмча укорително.
Следващият беше буца с крушовидна форма, цялата покрита с лещи, която се плъзгаше по релса, окачена на тавана. Кин се опита да я смъкне долу с помощта на няколко чарка от робота, но тя припряно се люшна встрани.
Но поне присъствието на Кин беше станало осезаемо. Все някой трябваше да поправи роботите, които поправяха роботите, които поправяха роботи. Беше само въпрос на време. Минаха часове, преди да довтаса нещо подобно на танк. Машината беше цялата нащърбена и части от обшивката й липсваха, а от корпуса й стърчаха най-различни допълнителни манипулатори. Това сигурно е началникът на ремонтната бригада, помисли си Кин. Навярно самото време го беше очукало така.
От друга страна, фактът, че Марко беше седнал отгоре му и държеше във всяка от ръцете си по един роботски крайник, стиснал наръч жици, които се влачеха отзад, също можеше да има нещо общо с тая работа.
— Може би просто няма такива машини, които да се оправят с хора, попаднали сред чарковете — предположи Кин.
Марко изсумтя, но не вдигна поглед от онова, което вървеше. Той процедираше по неолитному с едно парче роботски черва, като използваше малкото полусферично роботче за чук.
— Трябва да има — възрази той. — Този свят сигурно целият е във въздушни канали, вентилатори, шахти за подаване на енергия. Човеците си врат гагата къде ли не. Пък и без това ни вкараха нарочно тук, спомняш ли си? Следователно ще е крайно неучтиво да ни пренебрегват.
Той се изправи.
— Ти идваш ли?
— Къде?
— Където и да е, но да има фини жици. Това тук — той размаха един роботски крайник — е изолирано. Става за предизвикване на къси съединения.
— Ами онова другото? — попита Кин със свито сърце.
Онова другото беше скачени един за друг сегменти от роботски ръце, които завършваха с грубо, ала смъртоносно острие. Марко го претегли на ръка за проба.
— А? Оръжие е, то се вижда.
— Да не би да очакваш да срещнеш недружелюбно настроени роботи? — попита Кин с леден глас.
Марко имаше достатъчно чувство за приличие, че да не я погледне в очите.
— Мислех си за Силвър — рече той кахърно. — Е? Според теб тя намерила ли си е нещо за ядене? Да имаш някакви по-добри идеи?
Той тръгна по един страничен тунел и подметна през рамо:
— Няма как да не си забелязала обаче, че тунелите са осветени. На роботите осветление не им трябва.
Кин сви рамене. Може пък на роботите, които работеха с поялници, да им трябваше осветление. Да причиниш няколко леки разрушения, колкото да привлечеш вниманието към себе си, при тези обстоятелства си беше едно интелигентно действие. Но Марко като че се канеше да попилее целия Диск.
Видя го как кълца кабелите в далечината. Това не беше действие с цел да привлече внимание — това беше Марко срещу цялата Вселена.
