— Ама нали ти беше израсъл на Земята. Не беше ли официално човек?
— Документите ми за раса си заминаха заедно с кораба. Чудо голямо.
Силвър изсумтя.
— Ами тогава се смятай за космополит.
— Какво точно всъщност означава това, приятелко?
— Означава доброволно да потискаш расовото си съзнание в светлината на принципното единство на разумните същества.
Марко изръмжа.
— Изобщо не означава това! Значи, че ние учим ония езици, с които маймунските им усти могат да се справят, за да можем да се оправяме в техния свят! Някога да си виждала човек да се държи като шанда или като кунг?
— Не — призна Силвър. — Но, от друга страна, Кин Арад е на свобода, а нас ни бяха затворили. Човеците винаги поемат водачеството. Човеците винаги успяват да получат онова, което искат. На мен те ми харесват. Моята раса ги харесва. Може би, ако не харесвахме човеците, досега да сме измрели. Това пък какво е?
Марко проследи погледа й. Половин миля по-надолу над машините, големи колкото градове, се извисяваше кула. Беше направена сякаш от грамадански топки, набучени една върху друга, и сияеше с приглушено червено сияние. Силвър посочи роботите, скупчени по опасващите я скели, но Марко трябваше да се задоволи със смътното впечатление за нещо грамадно и зловещо, от което му се насълзиха очите.
— Гигантски перколатор за кафе? — предположи той наслуки.
Силвър подвикна на роботчето, което продължаваше напред. То се фръцна назад.
Силвър посочи купчината кълба, чийто връх се губеше над покрива на пещерата.
— В общи линии — рече роботчето с гласа на Кин — това е прост уред за нагряване на скали до точката на стопяванс и изхвърлянето им навън под налягане.
— Ама защо? — учуди се Марко.
— Вулкан — обясни роботът.
— И всичкото това само за да има на диска вулкани? — възкликна кунгът. — Пълна лудост!
Роботът отново потегли.
— Сега го казваш — рече той, — ама чакай само да видиш земетресителите!
Пътуването под диска отне на Марко и Силвър два дни, доколкото можеха да преценят. Понякога се возеха — покатерваха се на плоски платформи, които се плъзгаха по ниски тунели толкова бавно, че гърчове да получиш, но най-често вървяха пеш. Изкачваха се. Ситнеха по первази. Търчаха като пощурели през депа, из които субдисковите машини маневрираха и търчаха с грохот по разни свои си задачи.
Понякога се натъкваха на сложи-масички, които стърчаха съвсем не на място сред бръмчащия подземен свят. Имаха вид на нови за разлика от всичко наоколо, което изглеждаше вехто. Виждаше се, че за него се грижат добре и го поддържат внимателно, но си му личеше, че е вехто.
Тъкмо докато седяха, подпрели гърбове на една от масичките, Марко повдигна въпроса.
— Разбрах — обади се той. — Ако населението на Диска осъществи промишлена революция и после хвърли едно око на опаката страна на своя свят, то тези хорица направо ще си умрат от уплах.
Силвър предъвка още една хапка от, както предполагаше Марко, шандското алангле.
— На мен ми се струва забележително нехайство от страна на строителите на Диска да си позволят да зарежат всичко това така — отбеляза тя. — Забелязах доста уреди, съвсем явно повредени. Без съмнение те биха могли да се поправят?
— Кой поправя машините, които поправят другите машини? — зачуди се Марко. — На такава машина като Диска сигурно за сто години ще й гръмнат сума ти бушони. Какво става, когато на робота, който поправя машините, които произвеждат частите за фабриката, която монтира роботите, които обслужват механизмите, които правят бушоните, му се строши някой винт? Освен ако не го обслужват периодично отвън, Дискът постепенно ще се износи докрай.
— Можем да питаме робота — предложи Силвър.
Шегичката си беше гадничка. Роботът можеше да отговори на всеки пряк въпрос за механичния пейзаж — беше им теглил десетминутна лекция за машините за регулиране на приливите и отливите например — но за всички други въпроси си правеше оглушки. На Марко по едно време му щукна идеята да му изкърти с нещо капака, но този път позволи на предпазливостта да надделее в него.
— Онова място с червените светлинки трябва да е било близо до ръба на Диска — обади се Силвър. — Имам чувството, че пак приближаваме главината. Вероятно бихме могли да попитаме Кин.
Роботът, който мълчаливо седеше на няколко метра от тях, се приближи.
— Свежи ли сме вече? — рече той бодро. — Ще продължаваме ли?
Те се изправиха вдървено. Кубичното роботче ги поведе по тясна пътека, която отвеждаше към широка, кръгла, ярко осветена галерия. Основната част от тази светлина идваше от мъгливото сияние горе, но едно доста значително количество се дължеше на едно мъничко актиново слънчице.
То плаваше може би стотина метра над идеален релефен модел на повърхността на Диска с диаметър неколкостотин метра. Само дето релефните карти си нямат мънички облачета, които хвърлят мимолетни сенки по земята. Пък и Марко досега не беше виждал релефна карта с действащи вулкани.
Галерията нямаше парапет. Картата на Диска блещукаше на метър под нея — слънчевата светлина хвърляше отблясъци по морските вълни, които изглеждаха обезпокоително истински.
Марко дълго се взира надолу. После се обади:
— Предавам се. Прекрасно е. За какво служи?
— Напомня на архитектурен модел — избоботи Силвър. — Както и да е, нека привлека вниманието ти към един дефект. Виждаш ли хей там, точно отвъд вътрешното море?
Марко присви очи, после се предаде.
— Не. Онези, които са построили Диска, или са имали ужасно остро зрение, или всичкото това е само за да се изперчат.
Той се огледа за робота. Нямаше го.
— Ще ни се да огледаме по-отблизо картата на Диска — обясняваше Силвър на празното пространство. Нещо, подобно на летяща стъклена плоча, се плъзна над картата от отсрещната страна и увисна пред нея. Тя пристъпи отгоре като на тръни. Плочата дори и не трепна под тежестта й.
— Виждам го с очите си — рече Марко, — но не го вярвам. Как го постигаш?
— Има си номер — отвърна Силвър. — Май започвам да схващам как стават работите тук. Идваш ли?
Стъкленото килимче прилежно следваше насоките, които Силвър му задаваше устно. То се плъзна над картата на някакви си сантиметри от облаците. Марко изпитваше странното настойчиво желание да се протегне надолу и да забърка едно малко циклонче. Картата беше толкова реалистична, че страх да те хване. Ако се наведеше и я пипнеше, дали в небето на Диска щеше да надвисне огромна ръка?
Когато Шандата се обади отново, той послушно се загледа надолу през стъклото.
Видя опустошена земя, опърлена и изровена. А в средата — идеално кръгла дупка.
По-късно Силвър откри, че платформата леко увеличава образа на онова, което се намира точно под нея. Различителната й способност като че нямаше граници: там имаше и хора, микроскопични фигурки, почти неподвижни.
Само
— Може, може — промърмори той под носа си. — Само трябва да съгласуваш сензорните възприятия и постоянно да прожектираш картината като холограма.
— Много картинки ще ти трябват.
— Милиарди. Ще ти се наложи да се подключиш към когнитивния център на всяко живо същество.
— Забеляза ли белите петна?
