Кин гледаше към къщите надолу и си мислеше: Нещо наднича в мислите ни. Вълшебната масичка ни поднесе храната, за която просто си помислихме. Когато си помислих за доктор, то изпрати при Азрифел тъкмо мъжа, за когото се бях сетила, но автодоктор не произведе. Защо?
Азрифел продължаваше да клечи до нея без работа. Силвър се взираше с празен поглед в нищото отпред.
— Азрифел — обади се Кин. — Донеси ми… о, донеси ми напълно оборудван МТФЛ кораб, оборудван с матричен пилот и с най-последния модел сложи-масичка.
Чу кикота на Марко по канала за комуникация.
— Не — рече демонът.
— Това отказ ли е? Лампата ти е у нас.
Азрифел поклати глава.
— Не Е Отказ — обясни той — Просто Си Е Така. Стридите Не Могат Да Летят. Аз Не Мога Да Осъществя Желанието Ти. А Сега Разбий Лампата, Ако Трябва.
— Не се допускат анахронизми — рече Марко. — Това ли е проблемът?
Демонът се позамисли, преди да отговори, все едно се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Ако човек го погледнеше внимателно, и той беше леко размазан — като тривизионно изображение посред лош ден за слънчевите петна, помисли си Кин.
— Нахронизми Не Може — съгласи се той.
— Но човекът на име Джало е напуснал този свят и е стигнал на двеста светлин… на много, много мили оттук — поправи се Кин. — Как?
— Не Знам.
— Корабът на Джало е на далечна орбита — обади се Марко. — Можем да адаптираме системата за поддържане на живота, да използваме разни парчетии от нашата совалка и да се приберем с него.
— Много време ще отнеме!
— Може би няма.
— Ами енергия?
— Хиляда от тия летящи килимчета, закачени едно за друго?
— Навигация?
— Всичко е точно. Ще се прицелим в сфера с диаметър петдесет светлинни години от разстояние сто и петдесет години. Никакъв проблем.
— Хитро. Ами Силвър?
Марко си замълча.
Когато Слънцето изгря, то беше с лек зеленикав оттенък.
Прелетяха над пясъчна буря, половин миля висока, която се сипеше над чифлици и градове като адски сняг.
Марко не приказваше много, а Силвър вече изобщо не приказваше. Лежеше свита на кравайче върху килимчето и гледаше небето.
Преминаха с гръм и трясък над едно пристанище, което се наричаше Басра. Греди от попилени кораби бяха задръстили улиците, а побеснялото море методично унищожаваше града.
— Нещо блести на хоризонта — обади се Силвър.
Кин се зачуди дали не вижда някакво слабо сияние на границата на полезрението си. Десет минути по- късно беше сигурна.
Силвър се размърда пак.
— Махни се — рече тя. — Кунгът да дойде тук. С мечове.
— Марко…
— Чух. Спри килима. Можеш да се прехвърлиш на коня.
— Но не разбираш ли какво иска тя!
— Много добре разбирам. Ако положението се влоши съвсем, ще се наложи да я убия.
— Как можеш да бъдеш толкова безчувствен?
— Защо? По-добре мъртво разумно същество, отколкото жив звяр. Съгласен съм с нея.
— Ами после?
Той присви устни.
— Предполагам, че ще се прероди на Диска. По-добре жив човек, отколкото мъртва ша…
— Престани да говориш така!
Блестящото нещо се оказа висок купол, вграден над скалите върху обширен остров, като че покрит предимно с черен пясък. На Кин й се стори, че различава останките на няколко кораба, полузатрупани от пясъка.
Заобиколиха острова, отначало на миля разстояние, а после по-отблизо. Кин забеляза как един черен силует се спусна, кръжейки, от небето и кацна върху купола.
— Това е то — обади се тя. — Марко, аз влизам вътре.
В отговор кунгът изсумтя сподавено. Кин се извъртя на седлото.
Няколко метра по-нататък Силвър отстъпваше назад по килима; на едната от лапите й имаше яркооранжево петно — там, където острието на меча я беше промушило. Държеше Марко през кръста, а той я душеше с единия си чифт ръце. Мечът пищеше помежду им.
Килимчето продължи да лети. Кин мярна изкривеното лице на Силвър и оголените й зъби, окъпани в слюнка.
Сграбчи лампата. Азрифел се появи във въздуха и се загледа с интерес в двамата, които се бореха в мълчание.
— Разтърви ги — нареди му Кин.
— Не.
Марко се откъсна от Силвър със салто, хвана с три от ръцете си лапата й и я метна през рамото си. Костите на краката му се огънаха като пружини. Силвър се намери извън килима.
Но не падна. Висеше под невъзможен ъгъл от защитното му поле, ръмжеше и се мяташе във въздуха.
— Не?
— Не Смея Да Се Приближа Толкова До Купола.
— Лампата е у мен, демоне.
— Предлагам Ти Да Не Я Използваш.
Кин видя как Марко вдигна меча и се разколеба. Чистият въздух даде нови сили на Силвър и тя се метна към него.
Шандата, кунгът и килимчето изчезнаха.
Кин се втренчи в празното пространство. Под нея ревеше морето. Наоколо не се виждаше нищо освен море, небе, куполът и демонът с конската физиономия, увиснал над празнотата.
Най-накрая Кин се обади:
— Демоне, какво ще стане, ако пусна лампата в морето? Искам истината!
— Понякога О Нея Ще Се Отъркват Риби И Раци. Желанията Им Са Прости И Лесно Изпълними.
— Какво стана с килима?
— Изчезна? — предположи демонът колебливо.
— Това го знам. Защо?
— Така Става С Нещата, Които Се Приближат Твърде Много До Центъра На Света.
— Това не си ни го казал.
— Не Сте Ме Питали.
— Къде изчезват?
— Къде Ли? Просто
— Скоро ще узнаеш и повече — рече Кин. Прибра лампата обратно в джоба си и пришпори коня напред, към купола. Азрифел изхленчи.
След малко и Кин изчезна.
