конската физиономия.
Кин се огледа из стаята. Нямаше друг освен тях. Абу Ибн Инфра заговори.
— Защо Вие, Чудовища, Нападнахте И Избихте Хората? — преведе Азрифел.
— Очаквахме по-добро отношение — обясни Кин.
— Защо? Ти Идваш От Земята На Крадците И Лъжците С Двама Демони — Изменници…
— Те не са демони! — сопна се тя. — Те са разумни живи същества. Просто са от други раси. А сега по повод онова летящо килимче…
— Демони Са.
Кин усети лек повей от дъното на стаята — тъкмо навреме, за да забележи как две фигури се присъединяват към тях.
Бяха кунги. Несъвършени копия, може би, а и се движеха много странно, сякаш онзи, който ги беше създал, беше гледал да докара формата на кунг, без изобщо да разбира от кунгска анатомия.
Абу бе призовал демони, за да се справят с нея, а някой някъде бе забелязал, че кунгските тела са добри за бойци…
Беше добавил и характерни за Диска щрихи. В битка кунгите обикновено не носеха у себе си нищо друго освен къс меч и малък бластероотражател и си оставяха две ръце за свободно душене. Тези стискаха по едно оръжие във всяка ръка, различни оръжия при това. Един дори си връткаше звездичка за замеряне.
Все едно да попаднеш между блъскащи се сенокосачки.
Кин се втренчи в двете безизразни лица,
Вдигна меча с надежда.
Нещо се сгърчи под дланта й. В ръката й избухна такава болка, че зъбите й затракаха. Щом двамата кунгообразни се юрнаха към нея в галоп, мечът изпращя.
Движенията на всички се забавиха. През розово сияние видя как демоните забавят ход, като че са се нахакали в пихтия, но никакъв звук не се чуваше. Омразата я обгърна уютно като в сън и тя започна да наблюдава с интерес как мечът се надига.
Никак не се шокира, когато той премина през острието на една брадва и продължи, за да прониже и ръката — плътта беше сива, без кръв и без кости, — а после преряза острието на един меч.
Тя се дръпна от копието, което я приближаваше със скоростта на охлюв, сви се и подскочи дълго и бавно във въздуха, като пътем посече един врат.
Залюля крака тъкмо навреме, че да се приземи леко, да се огъне и да остави меча да замахне като коса.
Беше се появил и трети враг, който отстъпваше в червената мъгла. Мечът подскочи, Кин също. Усети как тялото й се извива подир острието като опашката на комета. Мечът прониза гърдите на врага и тя го остави там.
Оттласна се назад, сблъска се със стената и усети леко боцкане. После лениво започна да се свлича на пода, няколко мили по-надолу от нея.
Тоя под нямаше право да я удря толкова силно.
Чувстваше се така, сякаш едната страна на тялото й представляваше една-единствена цялостна контузия. Мускулите на раменете й крещяха. Ръката й се чувстваше като прекарана през сито.
Няколко блажени мига тя успя да наблюдава сблъсъка на усещанията си обективно, вперила поглед в калейдоскопа вътре в собствения си мозък. После субективността устремно я връхлетя.
Зад нея като че нещо се подхлъзна и тупна меко на земята. Доста мъчително, тя извърна глава и видя Абу проснат до стената, а над него — продълговато червено петно.
Кин лежеше и се радваше, че подът е толкова хладен. После посегна с лявата си ръка, която просто я болеше ужасно, нищо повече, й я придвижи полекичка към отпуснатата ръка на магьосника. Разгъна пръстите, които стискаха лампата, и я придърпа към себе си, докато лампата не застана пред очите й.
— Аз Съм Азрифел, Роб На Лампата — обади се напевно демонът. — Вашето Желание Е Заповед За Мен.
— Докарай ми доктор — рече Кин със свито гърло. Демонът изчезна.
Една агония по-късно той се появи отново. В ръцете му немощно риткаше и хленчеше дребничък, бял- пребледнял мъж, облечен в черна тога.
— Квой тва? — попита Кин.
— Йоханес Ангелего от Университета в Толедо.
Кин стисна лампата и я трясна о плочките. Азрифел изквича. Дребничкият учен се обади като ехо след него и припадна.
— Имах предвид лекар бе, кон такъв! — смънка Кин. — Върни си човечеца обратно и ми докарай свестен доктор. Представлява сандък, дълъг два метра и петдесет, демоне, с лампички и шайбички по него. Загря ли? Дяволите да го вземат, дори и човек-доктор пак ще ми свърши работа.
Тя пак фрасна лампата. Азрифел изквича и изчезна.
Този път се позабави повече, но когато се появи отново, мъкнеше „на конче“ на раменете си човек, а в ръцете си държеше голяма чанта с инструменти. Кин огледа с мътен поглед познатия зелен гащеризон на стажант в Медицинския център на Компанията. Човекът скочи и се приземи на пода с цялата атлетична грация на лице с ограничен достъп до подмладителните процедури.
Кин разпозна Джен Теремилт — лицето му трепна леко и болката отново я обля. Добрият стар Джен — тя без малко не се омъжи за него преди сто и четирийсет години. Щеше да се издигне високо в медицинската история на Компанията, ако не бе умрял при лов на чаки на Сестрата. Хладните му пръсти се протегнаха към нея.
Макар че килимът съвсем лесно би понесъл и тримата — Азрифел като че изобщо нямаше тегло, — Марко настоя да наредят на летящия кон да ги следва отблизо.
— Готови ли сме? — попита той.
Слънцето още не се беше показало над Диска, но перлената светлина преди зазоряване бе достатъчно силна, че да се виждат Кин и Силвър, седнали на килимчето в средата на хладния покрив.
— Готови ли сме? — попита Марко.
Ръката на Кин беше изтръпнала. Тя потрепера.
— Да вървим — подкани ги тя и потърка лампата. Азрифел се появи до нея.
— Е? — рече той. — Ся Кво?
— А какво стана с „О, Господарке“ и т.н. ? — възкликна изненадано Кин.
Марко изсумтя нетърпеливо.
— Добре Де, Не Се Засягай. Тия Работи При Него Вървяха — Но Ми Се Стори, Че Ти Си По- Демократична.
Един урок по етикеция отпреди сто и деветдесет години сръчка претоварената памет на Кин: джентълмен е този, който винаги казва „благодаря“ на робота си.
— Тази лампа — рече тя. — Ами ако ти я дам?
Демонът примига и се замисли. След малко от устата му се стрелна зелен език и облиза устните му.
— Бих Я Взел И Бих Я Метнал От Края На Света, О Господарке — рече той. — И Тогава Ще Намеря Покой.
— Закарай това килимче до центъра на света и ще ти я дам — обеща Кин. Азрифел се ухили. — Виждаш ли кунга на коня? — додаде тя. — Забелязваш, че вълшебният меч е у него. Ще дам лампата на него. Ако по какъвто и да било начин ни предадеш, не се и съмнявам, че той ще я повреди по всякакви интересни начини…
Демонът потръпна.
— Взех Си Бележка — рече той мрачно. — Няма Ли Доверие На Тоя Свят?
Килимът се надигна и се плъзна над тъмния град. Марко ги следваше плътно, яхнал летящия жребец.
