— Може би в този момент някое птиче не е гледало накъдето трябва.
Силвър кимна сериозно и се огледа из голямата зала с картата.
— Предполагам, че картата на Диска включва и своя собствена миниатюрна карта на Диска — каза тя бавно. Срещна погледа на Марко с кротка усмивка. После нареди на платформата да застане над главината на картата. Никой от тях не се и съмняваше, че залата с картата се намира в главината.
Погледнаха купола отдолу. Силвър се опита да зададе някакви команди, но без всякакъв ефект. И затова сниши платформата.
Втренчени под краката си, те видяха как пръст и метал се стапят и се отдръпват встрани. Машинариите на диска се надигнаха и се разсеяха. Там сега имаше нещо, показваше се крайчецът на нещичко…
Мъничко, кръгличко дискче. В средата — сиво-бяло петънце, което накрая се превърна в две различими фигурки. Едната — едра и космата, другата — тънка и жилава като вейка. И двете се бяха вторачили в нещо под краката си…
— Здрасти — рече Кин.
Силвър не си падаше спец по човешките изражения, но тъй като я гледаше, тази жена не беше спала от сума ти време. Всъщност краката май едва я държаха.
— Радвам се, че успяхте — рече тя. — Не можах да накарам компютрите да ви телепортират — има трийсет процента шанс енергията да секне, докато сте извън фаза. Тръгвайте с мен. Нямаме много време.
— Ние… — подзе Марко.
Кин разтърси енергично глава.
— Не, не сме — отрече тя. — Хайде!
Кунгът понечи да възрази нещо и Силвър го сграбчи здраво за чифт ръце. Кин вече търчеше по-надолу по един тунел, който извеждаше извън залата.
Излязоха в метална пещера, също толкова голяма, колкото и онази, която току-що бяха напуснали. Вътре имаше космически кораб. Или поне първото впечатление, което предметът внушаваше, беше такова…
Мотори нямаше. Ако не броим странните дюзи, разположени горе-долу там, където трябваше да се намират дюзите, корпусът като че представляваше една цяла каюта с достатъчно прозорци, че да си насадиш над тях лозници и да си гледаш грозде. Цяла сюрия кубични роботи го бяха накачулили. Един от тях пръскаше с боя устройството за приземяване. Други двама човъркаха късо, дебело крило.
Кин вече се беше качила на борда. Озъбен и ръмжащ, Марко изкачи стълбичката и я видя, седнала зад командно табло с формата на конска подкова. От таблото жици отвеждаха към сандъци, стърчащи наслуки из цялата каюта. В средата на помещението цял полк кубченца трескаво се суетяха около плетеница от жици и метални форми. Едно от тях любезно сръга Марко в крака и той се помести.
— Силвър, затваряй вратата! — нареди Кин. — И побързай! А сега се молете на всеки бог, който ви е подръка.
Тя се обърна и заговори на въздуха с тон, от който си личеше, че не говори на другите двама.
— Готови сме.
Отговорът прокънтя отвсякъде:
— КАКТО СЕ РАЗБРАХМЕ, НАЛИ?
— Всичко е точно — отвърна Кин. Последва пауза. Корабът потрепна. Марко се огледа и видя как стените на пещерата се отдръпват.
— Недей да казваш нищо прибързано — обади се Кин. — Хич недей и да
Внезапно слънце огря каютата. Марко и Силвър вдигнаха очи и забелязаха квадратчето златно небе, което се появи в отворилия се люк на покрива. Корабът се заиздига нагоре на подемна платформа, която набираше ускорение.
Малкото роботче до краката им издърпа някаква тръба от купчината в средата на каютата. Една от многобройните му ръчички посегна надолу, поспря се, стисна тръбата. Щом я докосна, металът се разкъса.
Нещо погъделичка Силвър по ушите и тя рязко тръсна глава. Тя извърна предпазливо глава и се оказа очи в скенери с малко метално кубче, увиснало на три крайника от тавана. То нямаше лице, но някакси успяваше да докара притеснен вид. Четвъртият му крайник стискаше чифт дебеломери.
Марко изфуча и замахна към друга машинка, която се опитваше да се изкатери по крака му. Машинката се пльосна по гръб и задраска по пода с всичките си шест крайника.
Кин се разхили истерично.
— Я стига детинщини — изпухтя тя. — Когато преминем в интерпространството, ще ви се иска да сте в контурна връзка, нали така? Те искат просто да ви вземат мярка, това е. ДЕЙСТВАЙТЕ!
Марко отвори уста и понечи да протестира, но нещо докосна лицето му. Той извърна очи нататък и видя метален сантиметър, който се разгъваше надолу към пода. Погледна нагоре. Един робот бе увиснал над главата му. Въздъхна.
Корабът излезе на слънце. Край него се ширна покрит с черен пясък плаж, а медният купол на главината остана назад. Морето лениво се плискаше на няколко метра от тях. Платформата на подемника се затвори и корабът се разтърси.
Кубчетата бяха започнали да пръскат с пяна три плетеници от изкривени навсякъде и всякак тръби, които бяха прикрепили към пода. Пяната се втвърди и образува койки, горе-долу подходящи по размер за шанда, кунг и човек.
— Имаме много малко време до старта — рече Кин и се изправи. — Някой да има въпроси? Ясно. Така си и мислех. Добре, но първо лягайте по койките.
— Нали не очакваш от мен да ни вкарам в интерпространството от повърхността на Диска? — обади се Марко. — Никакъв шанс!
— На Кунг го направи — отвърна Кин и се намести в койката.
— Кунг не е покрит от някакъв си тъп грамаден купол!
— Няма. Но и без това няма да стартираме веднага. Койките са ни необходими за първоначалното изстрелване.
— Но кой ще управлява? Оттук не мога да стигна до командното табло!
— Никой няма да управлява. На този етап не е необходимо. Довери ми се.
— Никой нямало да управлява, а ти искаш да ти се доверя?!
— Точно така, искам да ми се довериш.
Марко легна и се протегна за прикрепителните ремъци. Силвър вече се беше проснала на койката. Известно време лежаха и мълчаха.
После Кин се обади:
— Марко, виждаш ли от койката си онзи кръглия екран?
— Виждам го.
— Това е радар. Дръж го под око. А сега може би ви дължа едно обяснение…
ПОМОЩ — пишеше на екрана.
Като се опитваше да не се замисля над това какво върши, Кин вдигна трупа от креслото и се настани пред умолителния надпис. Без да изпуска от очи увисналия над нея шлем. тя прокара ръка по облегалката.
Нищо не се случи, освен че на екрана се изписа:
ТИ СИ КИН АРАД.
— Точ… — гласът на Кин прозвуча съвсем немощно в тясната стая. Тя се прокашля. — Точно така. А вие кои сте?
