— СПОРЕД НАС ВИЕ НИ НАРИЧАТЕ ГОСПОДАРИТЕ НА ДИСКА, МАКАР САМИ ДА СЕ НАРИЧАМЕ „КОМИТЕТ“.
— Хубаво звучи, демократично. Покажете ми се.
— СПЕШНО ЛИ НАСТОЯВАШ?
— Е, толкова път бих, за да се срещнем. А трябва да признаете, че разговорът ни надали може да се нарече задушевен. — Кин се огледа, търсейки да забележи някакви вратиили скрити камери. Нищо, освен гладки стени.
— ГРЕШНО СИ РАЗБРАЛА — НИЕ СМЕ МАШИНИ. ДЖАГО ДЖАЛО НИ НАРИЧАШЕ КОМПЮТРИ. НЕ РАЗБИРАМЕ ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗНЕНАДАНА.
— Не съм изненадана — излъга Кин.
— ТОГАВА ТИ ПРЕДЛАГАМЕ ДА СЪДИШ ФИЗИОНОМИЯТА СИ ЗА КЛЕВЕТА.
— Защо ви е помощ? Аз съм тази, която има нужда от помощ. Какво е станало с моите приятели?
— В БЕЗОПАСНОСТ СА — НА СИГУРНО МЯСТО. ТВЪРДЕ СА СВИРЕПИ, ЗА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА БРОДЯТ НАОКОЛО, РАЗБИРА СЕ. ИСКАШ ЛИ ДА ГИ ОСВОБОДИМ И ДА ВИ ОСИГУРИМ ТРАНСПОРТ ДО РОДНАТА ТИ ПЛАНЕТА? АКО НИ НАРЕДИШ, ЩЕ БЪДЕ ИЗПЪЛНЕНО.
— Мога да ви нареждам, така ли?
— ТРЯБВА ДА СЕДНЕШ В КРЕСЛОТО. ДРУГИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НЯМАШ. ТИ СИ ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ. ЕТО ЗАЩО МОЖЕШ ДА НИ ЗАПОВЯДВАШ. УМОЛЯВАМЕ ТЕ ДА ГО НАПРАВИШ.
— Можете ли да ми построите кораб?
— НА ДЖАГО ДЖАЛО МУ ПОСТРОИХМЕ. ПОМОГНАХМЕ МУ ВЪПРЕКИ ВСИЧКИТЕ ПОРАЗИИ, КОИТО СВЪРШИ. ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАКИВА НЕЩА, ЗА МАШИНИТЕ ИЗБОР НЕ СЪЩЕСТВУВА. ДЖАЛО ИЗБРА ДА ОФЕЙКА ОТ ДИСКА, ВМЕСТО ДА НАУЧИ НЕЩО ПОВЕЧЕ ЗА НЕГО.
Кин внимателно обмисли последното. Когато заговори, заговори много бавно.
— Вие ще ми дадете кораб, но ако избера да напусна Диска, няма да ми кажете нищо за самия Диск?
— ДА.
— Но нали казахте, че мога да се разпореждам?
— ДА. САМО ЧЕ СПОРЕД НАС СЪВСЕМ СКОРО ЩЕ НИ СЕ СЛУЧИ ЛЕКИЧКА ПОВРЕДА В СЛУХОВОТО УСТРОЙСТВО, КОЕТО ВЕРОЯТНО ЩЕ НИ ПОПРЕЧИ ДА ЧУЕМ СЛЕДВАЩИТЕ ТИ НАРЕЖДАНИЯ.
Кин се усмихна.
— Значи нямам избор, така ли? Не и когато ме изнудват. Разкажете ми за Диска.
— Кин — прекъсна я Марко възбудено, — на екрана се появи нещо.
— Тъкмо му беше времето — отвърна Кин. — Не се безпокой.
— Да бе, да, спомням си. Да ти имам доверие. Ужасно е грамадно, да го вземат мътните. Какво е?
— Онова, което ще ни изстреля в пространството.
Кин се облегна в мекото-премеко кресло и дълго се взира в празния екран.
— Износвате се — рече най-накрая тя. — Затова моретата са пощурели, а климатът се е объркал. Това го разбрах. Дискът е машина. Машините имат ограничен живот. Точно затова Компанията строи планети.
— ПЛАНЕТИТЕ СЪЩО ИМАТ ОГРАНИЧЕН ЖИВОТ.
— Ама по-дълъг. Не започват да им скрибуцат чарковете след някакъв си половин милион години.
— ЗЛОРАДСТВАШ, А?
— Не. Просто не ми излиза от ума мисълта за няколко стотици милиона души, които се намират на космически кораб, голям колкото цял свят, а после се сещам за всичко онова, което може да се случи с един кораб. Не злорадствам, а треперя от страх. И от гняв.
Тя се изправи и затропа из стаята, за да пораздвижи схванатите си мускули. Разказът беше дълъг — подземно пътешествие из механизмите на Диска. Земетресителите бяха заседнали в паметта й. Цялата тази изобретателност, за да възпроизведеш всичко онова, което и на най-ситната планетка си ставаше от само себе си. И демоните… е, поне на демоните тя щеше да тури край.
Нещо щракна — Марко разкопча предпазните си колани и се втурна към командното табло. Вторачи се в екрана, после впери кръвнишки поглед в пространството навън.
— Ама къде го, по дяволите? Изчезна от екрана! Какво беше това нещо, Кин? Че тая пущина беше по- голяма и от…
Марко изпружи врат и погледна нагоре. Слънцето помръкна и мрак изпълни каютата.
Марко видя как от небето се спуснаха огромни криви нокти — невъзможната птица връхлетя върху тях. Нокти, които можеха да сграбчат космически кораб. Той хлъцна и плонжира към койката.
Пуффф. Драссс. Пуффф. Пуф-паф. Пуф-паф.
Ноктите внимателно се сключиха около кораби и той изскърца. После той се заиздига нагоре на пресекулки, ама такива пресекулки, че да ти се разтрепсрат кокалите.
Куполът на главината сияеше под тях с налудничав блясък, после се завъртя и се изгуби в далечината. Последва го и Дискът — клатушкаше се, закрил небето, докато се превърна в синьокафеникава стена. Поспря се, после се гмурна под кораба и за миг увисна от другата му страна.
За да отвлече мислите си от кандилкащата се и мятаща се насам-натам вселена, Кин се съсредоточи в гледката отгоре. Ноктите покриваха почти целия илюминатор на покрива, но сегиз-тогиз тя успяваше да зърне огромните бели крила, които биеха с бавния ритъм на морските приливи и отливи.
Един звук изпълни каютата. Започна като болезнен ултразвук и се спусна по токовата стълбица като мокър пръст, стържещ по прозореца на душата.
Високо горе над Диска птицата рух се въздигаше в небето и пееше.
Демони вече нямаше да има. Беше разбрала защо съществуваха демоните — бяха се оказали добра идея, която вършеше работа, но с демоните беше дотук.
Онези демони, които бе срещнала Кин, изглеждаха почти човешки в сравнение с тези, които се отглеждаха при ускорен процес на растеж в тихите зелени лаборатории под купола. Демоните бяха полицията на Диска, те населяваха скритите отдушници и аварийни шахти, отвеждащи до механизмите, и прогонваха дръзналите да се доближат до ръба. И от време на време отмъкваха за Комитета по някой нов председател.
Председателите. Кин се втренчи в празния екран, а после обърна очи към увисналия над креслото шлем за директна връзка. Нямаше никакво намерение да пробва дали й става, а и Компютрите не бяха настояли, но й бяха показали как се използва.
Компютрите управляваха Диска. Нагласяха приливите и водния кръговрат, брояха измрелите врабчета, блъскаха се и се трепеха за лилиите сред полята му. Но онези, които бяха построили Диска, ги бяха конструирали като сервомеханизми — за да не стане Дискът твърде механичен. Беше необходим човек, който да им нарежда какво да правят.
В седемдесетхилядогодишната история на Диска се бяха изредили двеста и осемдесет председатели, натикани под шлема в пълен ужас. След който идваше хладното знание.
Кин не можеше да повярва.
— Не може да вземеш някой земеделец от неолита и да го превърнеш в планетен инженер — възрази тя.
— МОЖЕ. СЪЗДАТЕЛИТЕ НИ СА НИ КОНСТРУИРАЛИ МНОГО ХИТРО.
— За създателите нищичко не сте ми споменали!
Екранът угасна.
