този факт.
— Извинете — промълви Виктор. — Явно не съм ги разгледал внимателно.
— Аз съм алхимик — допълни Среброриб не много по-приветливо.
— О, значи превръщате оловото в злато, такива ми ти работи — вметна Виктор.
— Не оловото, момко.
— Тъй ли? — любезно смънка Виктор.
А Среброриб се зае да разпъва триножник насред площада.
Събираше се малка тълпа. В Анкх-Морпорк това беше лесно. Градът можеше да се похвали с някои от най-запалените зяпачи във Вселената. Бяха готови да гледат какво ли не, особено ако има шанс някой да пострада смешно.
— Защо не останеш за шоуто? — покани го Среброриб и хукна нанякъде.
„Алхимик… Е, всеки знае, че те са малко смахнати. Значи всичко е наред. Но кой би желал чак толкова да движи разни образи? Защо да не си останат на мястото?“
— Наденички в хлебчета! Хапнете си, докато са топли! — изрева някой досами ухото му.
Виктор се озърна.
— Здравейте, господин Диблър.
— Добра ти среща, момко. Искаш ли да зарадваш стомаха си с чудесна топла наденичка?
Виктор се загледа в лъскавите, къси, дебели тръби върху подноса, окачен на врата на Диблър. Миризмата им дразнеше апетита. Както винаги. После обаче човек отхапваше от наденичката и научаваше за кой ли път, че Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото успява да употреби и онези части от животното, което самото животно не подозира, че притежава. Диблър бе стигнал до прозрението, че ако сложиш в изобилие пържен лук и горчица, ще накараш хората да ядат
— Специална отстъпка за студенти — затворнически прошепна търговецът. — Само петнайсет пенса, направо сам си прерязвам гърлото.
Стратегически понадигна капака на тигана, за да даде свобода на благоуханните изпарения.
Острият аромат на пържен лук както винаги оказа злодейското си влияние.
— Е, само една — предпазливо се съгласи Виктор.
Диблър измъкна наденичка от тигана и я натика в хлебче с ловкостта на жаба, гълтаща мушица.
— Няма да съжаляваш — излъга весело.
Виктор задъвка едно лукче. Това поне беше безопасно.
— Какво става тук? — махна с ръка към шумящия заради ветреца екран.
— Ще има някакво забавление — осведоми го Диблър. — Горещи наденички! Превъзходни са! — Пак сниши глас до обичайното заговорническо съскане. — В другите градове всички са пощурели по това, както чувам. Някакви подвижни образи. Тъкмо доизкусурили всичко, преди да ги докарат и в Анкх-Морпорк.
Погледаха как Среброриб и двамата му помощници нагласяват непохватно някакви технически дреболии в кутията върху триножника. В кръглия й отвор отпред изведнъж блесна бяла светлина и огря екрана. Тълпата се разшумя с умерено одобрение.
— О-о, сетих се… — проточи Виктор. — Това ли било? Все същата стара игра със сенки. Чичо ми се мъчеше да ме разсмее така. Нали я знаете? Мърдате пръсти пред светлината и сянката образува разни фигурки.
— Ъхъ — съгласи се Диблър не много уверено. — Например „голям слон“ или „плешив орел“. Дядо ми обичаше да прави такива сенки.
— Чичо ми най-често успяваше да изобрази само „уродлив заек“ — сподели Виктор. — Друго не умееше, нали разбирате. Ставаше много неудобно. Всички седяхме и се мъчехме да познаем — да речем, „изненадан таралеж“ или „бясна катерица“. А той накрая отиваше в стаята си да се цупи, защото всъщност искал да ни покаже сцената „Лорд Хенри Скипс и неговият отряд отблъскват троловете в Битката при Псевдополис“. Лично аз не намирам нищо интересно в това мърдане на сенки по екрана.
— Подшушнаха ми, че не е същото — просвети го Диблър. — Преди малко продадох на един от техните хора голямо хлебче с двойна порция наденички и той ми обясни, че разковничето било в бързото показване на образи. Събирали много образи и ги показвали един след друг. Ама много, много бързо.
— Не може да е прекалено бързо — строго възрази Виктор. — Няма да се вижда как минават на екрана.
— Той каза, че тъкмо в това била тайната — да не виждаш как всеки образ минава на екрана. Трябвало да ги виждаш всички наведнъж или нещо подобно.
— Нали ще се размажат пред очите ни? — учуди се Виктор. — Не го ли попитахте за това?
— Ами… не — призна Диблър. — Той се втурна нанякъде. Само изпъшка, че в корема му ставало нещо страшно.
Виктор се взря замислено в остатъка от наденичката и хлебчето и долови, че някой на свой ред се взира в самия него.
Сведе поглед. До краката му седеше куче.
Беше малко, кривокрако, жилаво и, общо взето, сиво, но с кафяви, бели и черни петна тук-там. Зяпаше го.
Виктор не бе срещал по-пронизващ поглед. Не беше нито заплашителен, нито угоднически. По-скоро беше бавен и старателен, сякаш кучето запомняше всяка подробност, за да даде на властите пълно описание в подходящ момент.
Когато животното се увери, че напълно е приковало вниманието му, премести погледа си към наденичката.
Виктор се притесни, че се отнася толкова жестоко към едно нещастно безсловесно създание, и пусна наденичката на калдъръма. Кучето я захапа във въздуха и я глътна с едно-единствено пестеливо движение.
Още хора се събираха на площада. Диблър се присламчи към тях и оживено предлагаше стоката си на окъснелите веселяци, които бяха прекалено пияни, за да може горчивият им опит да надделее над оптимизма. Поначало е вероятно всеки, който си купува нещо за хапване в един през нощта след юнашки запой, сутринта да се чувства ужасяващо. Поне щяха да имат още по-основателна причина.
Постепенно Виктор се озова насред голямо гъмжило. Не се състоеше само от хора. На метър-два от него стоеше Детритус, древен трол, когото студентите познаваха твърде добре, защото той се наемаше на работа навсякъде, където можеше да изхвърля безмилостно нежеланите натрапници срещу заплата. Тролът го забеляза и намигна. Направи го с двете си очи едновременно, защото не се справяше добре със сложни дейности. В студентските среди беше широко разпространено убеждението, че ако Детритус бъде научен да чете и пише, а после го подложат на тест за интелигентност, ще се окаже малко по-тъп от стола, на който седи.
Среброриб взе мегафон.
— Дами и господа, тази нощ имате привилегията да присъствате на повратен момент във Века на…
Махна мегафона от устата си и Виктор го чу да шепне трескаво на един от помощниците си:
— Кой век е сега? Тъй ли?!
После продължи с типичния за такива събития захаросано бодър тон:
— … Века на Плодния прилеп! Пред очите ви се раждат подвижните образи! Образи, които се движат без помощта на магия!
Млъкна в очакване на аплодисменти. Не ги дочака. Тълпата само гледаше. За да изтръгне ръкопляскания от зяпачите на Анкх-Морпорк, трябваше да извърши нещо далеч по-интересно от вмъкването на няколко възклицателни знака в словото си.
Той продължи видимо умърлушен:
— Казват, че да видиш означава да повярваш! Но, дами и господа, вие просто няма да повярвате на очите си! Ще присъствате на тържеството на природните науки! Същинското чудо на нашата епоха! Откритие, което ще разтърси света… не, цялата Вселена!
— К’вото ще да е, все ще е по-свястно от тая скапана наденичка — тихо промърмори някой до коляното на Виктор.
— … ще видите как впрягаме естествени явления, за да създадем илюзия! Но в тази илюзия, дами и
