господа, няма никаква намеса на магията!…
Виктор пак остави погледа си да зашари надолу. В краката си обаче не откри никого освен малкото куче, което се чешеше прилежно. То отново го изгледа продължително и изрече отчетливо:
— Бау?
— … нови перспективи пред образованието! Изкуствата! Историята! Благодаря ви, дами и господа! Още нищо не сте видели, дами и господа!
Той пак спря с надеждата да чуе ръкопляскания.
Но някой в предните редици отсече:
— Тъй си е, още нищичко не сме видели.
— Ъхъ — потвърди една жена наблизо. — Кога ще свърши плямпането и ще ни покажете играта със сенките?
— Ами да, няма да чакаме вечно! — заяде се втора жена. — Я да видим сега „уродлив заек“. Мойте хлапета много си го харесват.
Виктор се престори, че гледа настрани, за да приспи бдителността на кучето, после рязко се вторачи в странното животно.
То наблюдаваше дружелюбно тълпата и привидно не му обръщаше никакво внимание.
Виктор за всеки случай разтръска с пръсти ушите си. Допускаше, че го е заблудило някакво ехо. Не го смущаваше обстоятелството, че кучето издаде звука „бау“, макар и това да не се случва всеки ден. От повечето кучета в мултивселената
Тръсна глава и се обърна към Среброриб, който се дръпна встрани от екрана и даде знак на помощника си до кутията да завърти ръчката. Чегъртането се превърна в ритмично потракване. Разплути сенки плъзнаха по екрана, а после…
Последното нещо, което Виктор запомни ясно, беше гласът до коляното му:
— Господинчо, можех и по-лошо да те стресна. Ами ако бях казал „мяу“?
А сега… минали са осем часа.
Налегнатият от страховит махмурлук Пондър Стибънс гледаше гузно празното бюро до себе си. Виктор нямаше навика да пропуска изпити. Често повтаряше, че обичал това предизвикателство.
— Готови за обръщане на листовете с изпитните въпроси — предупреди ги надзирателят в дъното на залата.
Гърдите на шестдесет кандидат-магьосници се стегнаха в обръчите на мрачно непоносимо напрежение. Пондър опипа трескаво перодръжката, която му носеше късмет.
Магьосникът на подиума завъртя пясъчния часовник на катедрата с празното стъкло надолу.
— Можете да започвате.
Неколцина по-самонадеяни студенти обърнаха листовете с изписаната страница, като просто щракнаха с пръсти. Пондър ги намрази мигновено.
Посегна с перодръжката към мастилницата, която също би трябвало да му носи късмет, изобщо не я улучи от нерви, затова пък успя да я събори. Миниатюрен черен потоп заля неговия въпросник за изпита.
В душата му също се изля водопад от паника и срам. Попи мастилото с края на робата си, но само го размаза още по-нашироко по бюрото. Сушената жаба, донесена за късмет, падна на пода.
Пламнал от притеснение, намърлян с мастило, Пондър вдигна жален поглед към надзирателя и умолително изви очи към празното бюро.
Магьосникът кимна. Пондър с благодарност се премести от другата страна на пътеката, изчака сърцето му да укроти поне малко ударите си и с безкрайна предпазливост обърна хартията, оставена на бюрото.
След десет секунди, понеже не осмисли случилото се, пак завъртя листа в ръцете си, да не би останалите въпроси все пак да са били на обратната му страна.
А около него се бе възцарила тежка тишина, в която петдесет и девет ума почти проскърцваха от напън.
Пондър пак погледна страницата с въпроса.
Може би имаше някаква грешка. Не… ето ги печата на Университета, подписа на Архиканцлера и каквото още се полагаше. Дали не беше специална проверка? Вероятно го наблюдаваха зорко, за да видят как ще постъпи…
Той се озърна крадешком. Доколкото виждаше, другите студенти пишеха прилежно. Значи може и да беше грешка в края на краищата. Да. Изглеждаше все по-логично. Предположи, че Архиканцлерът е подписал листовете, но когато чиновниците е трябвало да нанесат самите въпроси, един от тях е стигнал само до наистина важния първи въпрос, а после са го извикали да свърши друга работа или каквото там се е объркало… Никой не е забелязал пропуска, сложили са листа на бюрото, където е трябвало да седне Виктор. Само че той не дойде и въпросникът накрая се падна на Пондър. Във внезапен прилив на набожност той реши, че такава е
Правилникът гласеше, че резултатите от изпита се зачитат задължително. Пондър не бе делил стаята си с най-вещия познавач на изпитните процедури, без да научи това-онова.
Пак се вторачи във въпроса: „Как се казвате?“
И отговори.
След малко подчерта отговора с линийката, която му носеше късмет.
Мина още време и за да покаже усърдие, написа отгоре:
Отгуворът на фъпрос Идно е:
Десет минути по-късно се престраши и добави отдолу:
Ей такова ми е имито.
Подчерта и този ред.
„Горкият Виктор ще съжалява ужасно, че не се яви.“
„Но къде ли се е дянал?“
Още нямаше път до Света гора. Който искаше да стигне дотам, трябваше да тръгне по широкия друм към Куирм и на някое неотбелязано с нищо място в осеяната с шубраци равнина да свърне към дюните. Край пътя растяха дива лавандула и розмарин. Нямаше други звуци освен жуженето на пчели и далечните писъци на чайки, които само подчертаваха тишината.
Виктор Тугелбенд се отдалечи от пътя, щом видя отъпканото от много каруци отклонение. Личеше и че мнозина са минали оттук пеша.
Имаше да извърви още километри. Той се затътри към целта.
В затънтено кътче на съзнанието му едва чуто гласче повтаряше „Къде съм? Защо ли правя това?“, а друга част от него знаеше, че изобщо не е необходимо да постъпва така. Той се остави да го водят краката подобно на жертва на хипнотизатор, която е уверена, че изобщо не се е поддала на хипнозата и може да се отърси от нея всеки миг, но някак не й се иска.
Нямаше представа защо го върши. Известно му беше само, че има нещо, в което жадува да участва. Нещо, което би могло да не се повтори никога.
По-назад по пътя бързо го настигаше Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, който се опитваше да язди кон. Не беше роден за ездач и неведнъж се изтърси от седлото. Затова още не бе догонил Виктор. Другата причина беше забавянето му в града, докато продаде евтино бизнеса с наденичките в хлебчета на едно
