джудже, което не можеше да повярва в сполуката си. (След като опита наденичките, джуджето се изуми още по-силно.)
Нещо зовеше Диблър с просмукан от злато глас.
Далеч зад Гърлото тролът Детритус също се мъкнеше по пътя, подпирайки се на юмруци. Трудно е да се познае за какво мислеше, както не са особено достъпни за анализ интелектуалните процеси на пощенския гълъб. Но и той знаеше, че не се намира там, където би трябвало да бъде.
А зад всички тях се тътрузеше голяма каруца, теглена от осем коня и натоварена с греди и дъски за Света гора. Коларят не мислеше кой знае за какво, макар че го озадачи дребното произшествие на излизане от Анкх-Морпорк в предутринната тъма. Някой му бе креснал „Спри! Проверка на Стражата!“ и той спря. Нищо повече не се случи, той се огледа, но никой не се появи.
Каруцата заскрибуца нататък и въображаемият зрител би забелязал дребната фигурка на Гаспод, Кучето — чудо, което се мъчеше да легне по-удобно между талпите. И Гаспод отиваше в Света гора.
Той също не знаеше защо.
Имаше обаче намерение да научи.
Е, всъщност… повечето магьосници биха повярвали веднага, стига някой да им бе казал.
А Библиотекарят изобщо не би се усъмнил.
Да не пропуснем госпожа Мариета Космипилитска от „Куирмска улица“, номер 3, Анкх-Морпорк. Би повярвала и още как. Но тя вярваше и че светът е кръгъл, стръкчето чесън в бельото отпъжда вампирите, полезно е за духа да се поразходиш навън и да се посмееш, а у всекиго има доброта, стига да знаеш как да я разкриеш. Беше убедена и че всяка вечер три отвратителни джуджета надничат да я гледат как се съблича.5
Света гора!…
… не представляваше нищо особено в момента. Хълм до морето, а от другата страна — изобилие от дюни. Такава красива местност ви подтиква да се порадвате на прелестта й през колкото се може по-кратки мигове, а после да се преместите на място, където има гореща вана и студени напитки. Наложи ли се да останете, ще се почувствате наказани.
Въпреки това там вече имаше градче… ако думата е уместна. Някой бе стоварил големи количества дървен материал, от който се правеха бараки, и то небрежно сковани, сякаш строителите се сърдеха, че ги отвличат от по-важни задачи. Големи правоъгълни кутии от дъски. Толкова.
С изключение на фасадите.
Години по-късно Виктор твърдеше, че който е искал да вникне в същността на Света гора, първо е трябвало да проумее постройките.
Виждаш кутия на пясъка. Има горе-долу наклонен покрив, но това е без значение, защото в Света гора не вали дъжд. Пролуките в стените са запушени със стари парцали. Прозорците са дупки — стъклото е прекалено чупливо, за да го докарват чак от Анкх-Морпорк. Гледана отзад, фасадата е като огромно шперплатово табло за обяви, закрепено с множество подпори.
Но отпред… резбовано, изваяно, пъстро, украсено, бароково архитектурно пиршество. В Анкх-Морпорк благоразумните хора строяха домовете си без външни финтифлюшки, за да не привличат нежелано внимание, а за украсата отделяха вътрешността. Сградите в Света гора сякаш бяха обърнати наопаки.
Виктор крачеше замаяно по подобието на главна улица. Рано сутринта се бе събудил насред дюните. Защо? Вярно, реши да дойде в Света гора, но защо? Не помнеше. Паметта не му подсказваше нищо повече от факта, че в един момент това му се стори очевидна необходимост. И като че имаше стотици основателни причини да го направи.
Ех, да беше запомнил поне една от тях…
Не че в ума му имаше много място за ровене из спомените. Беше прекалено зает с неотложния факт, че е гладен и жаден до прималяване. В джобовете си откри общата сума от седем пенса. Не стигаха за паница чорба, камо ли за засищаща гозба.
А той имаше нужда от засищаща гозба. Надяваше се след нея всичко да се проясни в главата му.
Пробиваше си път през тълпите. Повечето хора изглеждаха дърводелци, но някои носеха дамаджани или загадъчни кутии. Всеки се движеше бързо и устремно, подгонил собствената си неотложна цел.
Всеки освен него.
Влачеше се по импровизираната улица, пулеше се към чудатите постройки и се чувстваше като щурец, случайно попаднал в мравуняк. И май нямаше нито един…
— Защо не гледате къде ходите?!
Той отскочи и се блъсна в близката стена. Когато се изправи, другата участничка в стълкновението вече се провираше през гъмжилото. Виктор позяпа нататък и се втурна отчаяно след нея.
— Ей, съжалявам! Извинете! Госпожице!
Тя спря и нетърпеливо поизчака.
— Какво има?
Беше цяла стъпка по-ниска от него, а извивките на тялото й оставаха неразгадаеми под нелепо пищната рокля, макар че още по-смешна беше огромната руса перука на къдрички. Цялото й лице беше наплескано с белило освен очите, дебело подчертани с черно. Общата представа беше за лампион, който напоследък не си отспива.
— Какво има? — повтори тя. — Кажете по-бързо, де! Пак имам снимки след пет минути!
— Ъ-ъ…
Тя омекна едва забележимо.
— Няма нужда да обяснявате. Току-що сте дошъл. Всичко е ново за вас. Не знаете какво да правите. Гладен сте. Нямате пари. Познах ли?
— Да, но как?
— Всички започват така. И сега искате да се пробвате пред камерата, нали?
— Пред камерата ли?…
Тя подбели очи.
— Говоря за подвижните образи!
— А-а…
„Искам. Досега не знаех, но искам. Ами да. Затова дойдох. Защо не се сетих веднага?“
— Да — потвърди Виктор, — именно с това искам да се захвана. Да се… пробвам. И как се постига?
— С чакане до втръсване. Докато човек не бъде забелязан. — Момичето го изгледа от главата до петите с нескрито пренебрежение. — Защо не предпочетете дърводелството? В Света гора винаги има нужда от още един некадърен касапин на дървета.
Тя се врътна на пета и изчезна в тълпата от заети хора.
— Ъ-ъ… благодаря — подвикна Виктор след нея. — Много благодаря. — Добави по-силно: — И дано очите ви оздравеят скоро!
Подрънка с монетите в джоба си.
За дърводелство и дума не можеше да става. Работата беше твърде тежка. Опита само веднъж и двамата с дървесината стигнаха до безмълвно споразумение — Виктор няма да я докосва, а тя няма да се цепи.
Чакането до втръсване звучеше по-примамливо, но то изискваше пари.
Пръстите му неочаквано напипаха плоско правоъгълниче. Извади го от джоба си.
Визитната картичка на Среброриб.
Номер 1 в Света гора се оказаха две бараки зад висока ограда. Пред вратата се точеше дълга опашка. Състоеше се от сбирщина тролове, джуджета и хора. Съдейки по вида им, чакаха отдавна.
А входът бе запречен от грамаден мъжага, който оглеждаше опашката със самонадеяния присмех,
