присъщ на дребните властници из всички светове.
— Извинете… — започна Виктор.
— Тая сутрин господин Среброриб няма да наема повече хора — процеди мъжагата през ъгълчето на устата си. — Разкарай се.
— Но той ми каза, че ако някога намина…
— Приятелче, не ти ли рекох да се разкараш?
— Да, обаче аз…
Вратата се открехна и надникна дребно личице.
— Един трол и двама човеци — съобщи човечето. — За един ден, стандартна надница.
Вратата пак се затвори.
Мъжагата се изпъчи и сви белязаните си длани като фуния около устата.
— Тъй, сган скапана! Чухте човека! — Плъзна по опашката опитен поглед на скотовъд. — Ти, ти и ти — посочи решително.
— Извинете — опита се да му помогне Виктор, — но според мен
Избутаха го да не пречи. Тримата късметлии се вмъкнаха зад оградата. Виктор успя да забележи блясък на монети, минаващи от ръка в ръка. После пазачът доближи своето зачервено от яд лице до носа му.
— А ти — в края на опашката! И не мърдай оттам!
Виктор го изгледа. Обърна се към вратата. Накрая се взря в дългата унила опашка.
— Ъ-ъ, не искам. Но все пак ви благодаря.
— Тогаз чупката!
Виктор се усмихна дружелюбно на мъжагата. Стигна до края на оградата, свърна зад ъгъла и се озова в тясна уличка.
Порови в неизбежния боклук и намери захвърлено късче хартия. После си нави ръкавите. Едва тогава огледа придирчиво оградата, откри две хлабаво заковани дъски и с малко напъване ги накара да го пропуснат.
Попадна на място, затрупано с дървения и зебло. Наоколо не се мяркаше никой.
Вървеше решително, защото знаеше, че никой не би спрял човек с навити ръкави, размахал хартия в ръката си. Така проникна във вълшебната дървено платнена страна на Интересната и поучителна кинематография.
На гърба на бараките бяха нарисувани други здания. Виждаха се дървета, които бяха дървета само отпред, а отзад — подпори. И имаше оживена шетня, макар че Виктор не виждаше някой да изработва нещо веществено.
Спря да наблюдава как мъж с дълго черно наметало, черна шапка и мустаци като бояджийска четка връзва момиче за едно дърво. Явно никой не се канеше да му попречи, макар че момичето се съпротивяваше. Всъщност двама-трима зяпаха равнодушно, а още един стоеше зад голяма кутия на триножник и въртеше ръчката й.
Момичето умолително протягаше ръка, отваряше и затваряше устата си, без да издаде звук.
Един от зяпачите се надигна, порови в купчина табели и изправи избраната пред кутията.
Беше черна, с бял надпис „Не! О, не!“.
Дръпна се. Злодеят засука мустаци. Зяпачът постави пред кутията друга дъска — „Аха! Мойта инатлива хубавица!“.
Друг измежду седящите наоколо взе мегафон.
— Добре, бива. Сега ви давам пет минути почивка, после всички да са тук за сцената с големия бой.
Злодеят развърза момичето и двамата се отдалечиха нанякъде. Човекът зад кутията престана да върти ръчката, запали цигара и вдигна капака на кутията.
— Всичко ли хванахте?
Чу се хорово писукане.
Виктор се примъкна и потупа мъжа по рамото.
— Спешно съобщение за господин Среброриб…
— Той е в офиса ей там — посочи мъжът през рамо, без дори да го погледне.
— Благодаря.
Първата барака, в която Виктор надникна, побираше само сумрачни редове от малки клетки. В тях неясни силуети се нахвърляха срещу решетките и цвърчаха. Той побърза да затръшне вратата.
Щом отвори съседната, зърна Среброриб, седнал зад бюро, осеяно със стъклени детайли и купища хартии. Не вдигна глава.
— Остави го там — нареди разсеяно.
— Аз съм, господин Среброриб — промълви Виктор.
Другият се опули мътно към него, сякаш Виктор беше виновен, че не можеше да си го спомни.
— Да?
— Дойдох заради онази работа, сещате ли се?
— Каква работа? Защо трябва да се сетя? И как, по дяволите, си се вмъкнал тук?
— Влязох в бизнеса с подвижните образи — изтъкна Виктор. — Но с чук и няколко пирона последствията от влизането ми може бързо да се поправят.
По лицето на Среброриб се изписваше нескрита паника. Виктор извади визитката и я размаха с надеждата, че така ще помогне.
— В Анкх-Морпорк? — подсказа услужливо. — Онази вечер? Когато ви заплашиха?
Настъпи мигът на откровението.
— О, да — отдъхна си Среброриб. — А ти си момъкът, който малко облекчи положението.
— Тогава ми казахте да дойда, ако поискам да движа образи — напомни Виктор. — Тогава не исках, но сега искам — усмихна се лъчезарно.
В същото време си мислеше: „Ще се измъкне. Вече съжалява за предложението. Ще ме върне в края на опашката.“
— Е, разбира се — подхвана Среброриб, — мнозина талантливи люде мечтаят да се занимават с подвижни образи. Съвсем скоро ще имаме и звук. Впрочем ти да не си дърводелец? Имаш ли опит в алхимията? Някога да си дресирал духчета? Изобщо сръчен ли си в ръцете?
— Не — призна си Виктор.
— Пееш ли?
— По малко. В банята. Но не особено звучно — постара се да бъде обективен Виктор.
— А танцуваш ли?
— Не.
— С мечовете как си? Знаеш ли как да ги държиш?
— Имам представа — сдържано отвърна Виктор.
Понякога бе размахвал сабя в гимнастическия салон. И нито веднъж не бе заставал срещу истински противник, защото магьосниците по принцип се гнусят от телесните упражнения. От другите обитатели на Университета само Библиотекарят влизаше в салона, и то за да повиси на халките и въжетата. Но Виктор бе усъвършенствал енергично бойните си похвати пред огледалото и то не успя да го победи нито веднъж.
— Ясно — мрачно промърмори Среброриб. — Не пееш. Не танцуваш. Знаеш как да държиш меч.
— Аз обаче два пъти ви спасих живота — изтъкна Виктор.
— Два пъти ли? — сопна му се Среброриб.
— Ами да — потвърди Виктор и си пое дъх. Вече рискуваше. — Тогава и в момента.
Мълчанието се проточи. После Среброриб промълви:
— Искрено те съветвам да не се държиш така.
— Извинете, господине — удари го на молба Виктор, — всъщност не съм от този тип хора. Но вие ме поканихте, извървях толкова път дотук, нямам пари, гладен съм и ще върша всичко, което поискате. Каквото и да е.
Среброриб го гледаше разколебан.
— Дори си готов да играеш ли?
