Подвижни образи

романтическъ трагедия в две ролки.

Благодарим ви.

— Ух… — изсумтя.

— Така не е ли добре? — окончателно се умърлуши Среброриб. — Нали ще узнаят всичко, което биха искали?

— Може ли?

Гърлото вече вадеше парче тебешир от чекмеджето. Подраска усърдно по гърба на таблото и след малко им показа надписа.

Боговети и людете им рекоха:

„Ни шъ го бъде“, ама те не слушаха!

„Пелиас и Мелизанда“,

историйъ на забранена обич!

Изгаряща сагъ за страсти, дето прескачат

през времето и ръстоянието!

Ще да се втрещите!

С 1000 слона!

Виктор и Среброриб четяха бавно и зорко, сякаш разглеждаха меню на непознат език. Всъщност — и за съжаление — наистина им беше непознат, макар и да се оказа техният роден език.

— Виж ти — смънка Среброриб. — Брей… Не знам дали е имало нещо забранено. Ъ-ъ… Само е историческа драма. Надявах се да помогне… нали разбирате, на децата и така нататък. Да събуди интереса им към историята. Всъщност Пелиас и Мелизанда никога не са се срещали, тъкмо в това е трагедията. Много… ъ-ъ, тъжно. — Взря се пак в таблото. — Но трябва да призная, че несъмнено напипвате нещо. Ъ-ъ… — Беше видимо притеснен. — Май не помня да е имало слонове — сподели, сякаш се почувства виновен. — Бях там през целия следобед, докато снимахме, но не вярвам в който и да е миг да съм виждал хиляда слона. Убеден съм, че щях да ги забележа.

Очите на Диблър се изцъклиха. Не знаеше откъде в главата му бликат кристално ясните идеи какво трябва да има във филмите. Ясно му беше обаче, че хиляда слона са добър летящ старт.

— Няма слонове, а? — провери отново.

— Според мен няма.

— А танцуващи момичета?

— Ами… не.

— Е, има ли поне безмилостни гонитби и хора, увиснали на пръстите си от ръба на канарата?

Среброриб мъничко се ободри.

— Мисля, че в един кадър има балкон.

— А някой виси ли от него?

— Не съвсем — уточни Среброриб. — Мелизанда се навежда да погледне от балкона.

— Да, но нали публиката ще затаи дъх в очакване тя да падне?

— Надявам се — по-троснато заяви Среброриб, — че в това време ще четат словоизлиянията на Пелиас. Едва ги побрахме на пет табла, и то със сгъстен краснопис.

Диблър въздъхна.

— Знам аз какво искат хората. Не напират да си вадят очите с четене на ситни буквички. Искат зрелища!

— Четенето ги преуморява, а? — саркастично вметна Виктор.

— Искат танцьорки! Искат вълнения! Искат слонове! Искат хора да падат от покриви! Искат мечти! Светът е препълнен с малки хора, у които напират големи мечти!

— Да не говорите за джуджетата и гномовете? — ухили се Виктор.

— Не!

— Кажете ми, господин Диблър — сепна се Среброриб, — всъщност какъв е професионалният ви опит?

— Продавам различни стоки — отвърна Гърлото.

— Предимно наденички — уточни Виктор, без никой да го е молил.

— И други стоки — рязко го поправи Диблър. — С наденички се занимавам, когато в останалите пазарни ниши липсва оживление.

— Значи продажбата на наденички ви вдъхва увереност, че знаете как се правят по-добри филми? — заяде се Среброриб. — Всеки може да продава наденички! Виктор, не съм ли прав?

— Е, зависи… — неохотно промърмори Виктор.

Съзнаваше, че едва ли друг освен Диблър би успял да пробута Диблъровите наденички.

— Ето, видяхте ли? — доволно натърти Среброриб.

— Важното е — честно продължи Виктор, — че господин Диблър може да продаде наденички дори на хора, които вече са ги купували от него.

— Вярно! — грейна насреща му Гърлото.

— А който е способен да продаде наденичките на господин Диблър два пъти на един и същ човек, ще продаде каквото и да било — завърши Виктор.

Настъпи следващото утро, ясно и чисто като всеки ден в Света гора. Заеха се с „Интересните и любопитни приключения на Коен Варварина“. Диблър бе обмислял идеите си цяла вечер. Поне така твърдеше.

Заглавието обаче бе измислено от Среброриб. Въпреки уверенията на Гърлото, че Коен Варварина на практика е историческа фигура и животът му е много поучителен. Среброриб се заинати и не прие заглавието „Долината на кървищата“.

Връчиха на Виктор подобие на кожена торбичка, но се оказа, че това е костюмът му за филма. Скри се зад близките големи камънаци, за да се преоблече.

Дадоха му и грамаден тъп меч.

— Слушай ме внимателно — започна Диблър, разположил се на платнен сгъваем стол. — Ето какво ще правиш — биеш се с троловете, хукваш да развържеш момичето, биеш се с другите тролове и изтичваш зад ей онази скала. Така си го представям. Томи, ти какво ще кажеш?

— Ами аз… — смънка Среброриб.

— Страхотно — одобри Гърлото. — Добре. Питай, Виктор.

— Споменахте тролове. Къде са те?

Двата камъка се размърдаха.

— Хич за нищо не бери грижа — успокои го по-близкият. — Двамцата с дъртия Галенит си знаем роличките.

— Тролове! — изгъгна Виктор и заотстъпва.

— Таквиз сме си — потвърди Галенит и размаха боздуган със стърчащ пирон.

— Но, но… — пелтечеше Виктор.

— Що, к’во има? — учуди се другият трол.

Езикът на Виктор напираше да избълва: „Но вие сте тролове, свирепи живи камънаци, които обитават планините и размазват на пихтия пътниците, и то тъкмо с огромни боздугани като тези в ръцете ви. А аз очаквах, че като тролове ще се предрешат хора, може би с дрехи от сиво зебло, нещо такова…“

— О, добре. А-а…

— Ти не слушай щуротиите, дето плямпат, че ядем човеци — помоли го Галенит. — Туй е клевета, от