Подвижни образи

имаше камъни. Почука ги предпазливо за всеки случай, но тези изглежда не бяха одушевени.

Малката хладна падинка беше почти прелестна в сравнение с останалото в Света гора.

Дори отнякъде повяваше. Облегна се на камъните и усети, че измежду тях духа студен ветрец. Предположи, че хълмът е надупчен от пещери.

… а в далечния Невидим университет насред проветрив коридор с множество колони едно устройство, което почти никой не поглеждаше от години, започна да шуми…

Ето каква била Света гора. Истината по нищо не личеше на белия екран. Оказа се, че в подвижните образи има скучно чакане и смесване на времената. Разни неща се случваха след други неща, които уж са предшествали. А вместо чудовища имаше Мори, наплескан в зелено и с платнени криле. Тук нищо не беше реално.

Но колкото и да беше смешно, това не пречеше да е вълнуващо.

— Просто ми дойде до гуша — заяви нечий глас наблизо.

Виктор вдигна глава. Едно момиче слизаше по отсрещната пътека. Под бледия грим лицето й червенееше от усилията, косата й падаше над очите на нелепи къдрички, а роклята й, макар и по мярка, несъмнено подхождаше на десет години по-младо същество с болезнено пристрастие към дантелите.

Освен това момичето беше необичайно привлекателно, макар фактът да не се набиваше на очи в момента.

— И знаете ли какво ми казаха, когато се оплаках? — продължи тя.

Едва ли говореше лично на Виктор. Всеки слушател би свършил работа.

— Не бих могъл да знам — любезно отвърна той.

— Казаха ми в очите: „Мнозина други чакат шанса си да влязат в бизнеса с подвижните образи.“ Ето какво ми изтърсиха. — Момичето се облегна на разкривено дръвче и започна да си вее със сламената шапка. — Твърде задушно е — продължи с несгодите си. — А сега ще участвам в жалко филмче от една ролка при Среброриб, който представа си няма какво прави. И сигурно ще трябва да търпя някое хлапе с вонящ дъх, сламки в косата и чело, на което можеш да си подредиш трапеза.

— Има и тролове — благо допълни Виктор.

— О, богове!… Да не са Мори и Галенит?

— Познахте. Но Галенит вече се нарича Скалата.

— Нямаше ли да е Кремък?

— Скалата му хареса повече.

Иззад камъните се разнесе възмутеното блеене на Среброриб, който пак се чудеше къде са всички, когато има нужда от тях. Момичето изви очи към небето.

— О, богове!… Заради това ли няма да обядвам?

— Защо? Сложете си трапезата на челото ми — предложи Виктор.

С удоволствие долови с гърба си как тя го зяпа. Той си взе меча и опита няколко замаха с далеч повече сила от необходимата.

— Вие сте момчето, в което се блъснах на улицата, нали? — спомни си тя.

— Вярно. А вие бързахте за снимки. Виждам, че още не ви е омръзнало.

Тя се взираше изпитателно в него.

— Как си намерихте работа толкова бързо? Повечето хора чакат седмици наред да получат своя шанс.

— Винаги съм казвал, че шансът не се чака, а се търси — отбеляза Виктор.

— Но как…

Виктор вече се отдалечаваше с тържествуващо небрежна походка. Момичето по неволя го последва с привично нацупени устни.

— Аха — присмехулно се озърна към тях Среброриб. — Не може да бъде! Всички са на местата си! Много добре. Ще започнем от момента, когато той я намира вързана. Ти — посочи Виктор — ще я развържеш и ще я отмъкнеш, бранейки се от Балгрог, а ти — обърна се към момичето, — ти… ти ще вървиш с него и ще изглеждаш колкото се може по… ами спасена, разбрахме ли се?

— Това го умея добре — с примирен глас отрони момичето.

— Не, не, не! — Диблър се хвана за главата. — Пак ли?!

— Нали искахте битки и спасяване? — заяде се Среброриб.

— Трябва да има още нещо! — възкликна Гърлото. — Всички правят филми за хора, които търчат насам-натам, бият се и падат. Друго е нужно. Видях какво правите, но всички филми си приличат.

— Е, и аз трудно различавам наденичките една от друга — озъби се Среброриб.

— Подобава им! Тъкмо това очакват хората от тях!

— И аз им давам каквото очакват — заяви Среброриб. — Хората искат да гледат все същото отново и отново. Битки, гонитби, тям подобни…

— Извинявам се — вметна майсторът на ръчката сред гневното цвърчене на духчетата.

— Сега пък какво? — сопна му се Гърлото.

— Много се извинявам, господин Диблър, но след четвърт час трябва да ги нахраня.

Диблър изстена.

Виктор никога не успя да си припомни ясно какво се случи през следващите минути. Така е с миговете, които преобръщат живота ти — връхлитат те ненадейно, например когато умираш.

Знаеше, че има още една престорена битка с Мори, който размахва бич. Щеше да е ужасна гледка, ако не се спъваше постоянно в бича. И когато победеният страшен Балгрог излезе с препъване от кадъра, като придържаше крилете си, за да не паднат, Виктор преряза въжетата, притиснали момичето към грубия стълб, и щеше да я отмъкне надясно, но…

… чу шепота.

Нямаше думи, но присъстваше онова, което звучи в сърцевината на словото. Мина набързо през ушите му и се плъзна по гръбнака, без да каже „здрасти“ на мозъка.

Виктор се вторачи в очите на момичето. Питаше се дали и тя чува същото.

Някъде в далечината все пак се разнасяха думи. Среброриб подканяше:

— Хайде, продължавай, защо само я гледаш?

Майсторът на ръчката напомняше:

— Твърде сприхави стават, ако закъснея с храненето.

А гласът на Диблър съскаше като хвърлен нож:

— Върти ръчката, не спирай!

Краищата на зрителното му поле се размътиха, в тях се мяркаха форми, които се меняха и чезнеха, преди да ги различи. Безпомощен като муха в застиващ кехлибар, безвластен над съдбата си като сапунен мехур в ураган, Виктор се наведе към нея и я целуна.

Ушите му звъняха, но чуваше гласовете:

— Но защо го прави? Нали не съм му казал? Никой не му е казвал да го прави!

— … после трябва да им чистя вътре и не е приятно, да знаете…

— Върти ръчката, бе! Върти! — пищеше Диблър.

— И защо гледа така?

— Леле-е…

— Спреш ли да въртиш ръчката, повече няма да си намериш работа в този град!

— Ей, господинчо, аз между другото съм член на Гилдията на въртящите…

— Не спирай! Не спирай!

Виктор изплува от унеса. Шепотът стихна, замени го далечният шум на прибоя. Истинският свят го връхлетя отново, горещ и напорист, а слънцето сякаш беше медал, окачен на небето в знак на признателност, че денят е чудесен.

Момичето едва си поемаше дъх.

— Аз… Ох, ужасно съжалявам — забърбори Виктор и се дръпна от нея. — Не знам какво ми стана…

Диблър подскачаше буйно.

— Това е то, това е! Кога ще е готово?!