Подвижни образи

— Но всичко това не е ли малко… жестоко?

Техничаря като че се изненада от въпроса.

— Няма такова нещо. Полага ми се почивка на всеки половин час. Според правилника на Гилдията на въртящите.

Пилски се премести пред друга кутия с отворен заден капак. В нея имаше мудни наглед гущери, които зяпнаха Виктор печално.

— Не сме много доволни от тази история — сподели Техничаря, — но засега по-добро няма. Виждаш ли, обикновеният саламандър си се излежава в пустинята по цял ден и попива светлината, а когато се уплаши, я изхвърля. Един вид самозащита. Филмът се върти, а този капак се вдига и спуска, тяхната светлина минава през филма, после през тези лещи и стига до екрана. Общо взето, проста работа.

— Как ги плашите? — уточни Виктор.

— Не виждаш ли ръчката отстрани?

— А-а…

Виктор докосна замислено снимачната кутия.

— Е, дотук разбрах. Правите множество малки картинки. И ги превъртате бързо. Значи би трябвало да виждаме само размазани сенки на екрана, но не е така.

— Ами… — Техничаря се почеса многозначително по носа. — Професионална тайна на Гилдията на въртящите, ако се досещаш за какво говоря. Предава се само от поколение на поколение посветени в занаята — добави той важно.

Виктор се взря в очите му.

— Защо ли се заблуждавах, че филми се правят едва от няколко месеца?

Пилски неволно отбягна погледа му.

— Да, де, засега си предаваме тайната един на друг. Но щом минат няколко години, ще има на кого още да я… Не пипай там!

Виктор гузно си дръпна ръката от купчината кутии на тезгяха.

— Ей това са филмите, за които все си приказваме. — Техничаря полека ги избута встрани. — Иска се внимание. Не бива да се сгорещяват, защото са направени от октоцелулоза, а не понасят и силните сътресения.

— Какво може да се случи? — смънка Виктор, впил поглед в кутиите.

— Знае ли човек? Никой не е оцелял, за да ни просвети.

Пилски видя изражението на Виктор и се ухили.

— Не е твоя грижа — успокои го. — Ти ще стоиш пред снимачната кутия.

— Да, но не знам как да играя — въздъхна Виктор.

— А можеш ли да изпълняваш каквото ти се каже?

— Какво? Е… Да. Предполагам.

— Това се иска от теб, момко. И изпъкнали мускули.

Излязоха под ослепителното слънце и тръгнаха към бараката на Среброриб.

Завариха я заета.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе разглеждал подвижните образи.

— Нещо измислих… — сподели Гърлото. — То е… погледнете сами. Ей такова…

Показа им картонче, изписано с несигурните му драскулки.

След туй преставленийе, Що не се отбийте

в „Къщъта на Ребърцата“ на Харга,

дето ще ви поднисат най-доброто

от кулинарийта?

— А какво е „кулинарийта“? — попита Виктор.

— Чужбинско е — просвети го Диблър.

Озъби се на натрапника. В плановете му не влизаше да се озове под един покрив с тип като Виктор. Надяваше се да омайва само Среброриб.

— Храна, де — добави неохотно.

Среброриб зяпаше глуповато картончето.

— И какво като е храна?

— Защо — подхвана Гърлото, подбирайки думите — да не го покажете в края на представлението?

— Да, защо да го правим?

— Защото такива като Хитрьо Харга ще ви плащат мно… немалко парици.

Всички отново разгледаха картончето.

— Хранил съм се в „Къщата на ребърцата“ на Харга — спомни си Виктор. — Не бих казал, че там поднасят най-добрите гозби. Дори напротив. — Той се позамисли. — Толкова напротив, че повече не може и да бъде.

— Няма значение — остро възрази Диблър. — Изобщо не е важно.

— Но… — поколеба се Среброриб. — Ако разправяме на хората, че „Къщата на ребърцата“ на Харга е най-добрата гостилница в града, какво ще кажат съдържателите на всички останали?

Гърлото се наклони съзаклятнически към него.

— Ще си кажат: „Защо не се сетихме по-рано?“

Облегна се на стола, а Среброриб се вторачи в него зашеметен.

— Може ли пак да ми го разтълкувате?

— Ще поискат да направим същото и за тях! — натърти Диблър.

— Знам — кимна Виктор. — Ще искат да показваме картончета като „При Харга не е най-доброто, защото ние го поднасяме“.

— Нещо подобно, да — наежено потвърди Гърлото. — Може и да е с други думи, но ще е нещо подобно.

— Но… Но… — Среброриб се мъчеше да навакса смисъла на разговора. — На Харга няма да му хареса, нали? Ако ни плати, за да кажем, че неговата гостилница е най-добрата, а после вземем пари от други хора, за да кажем, че при тях е най-добрата кухня, той непременно ще…

— … ще ни плати повече — довърши вместо него Диблър, — за да покажем първото картонче отново, но с по-големи букви.

Другите двама пак го загледаха втренчено.

— Наистина ли се надявате да извъртите този номер? — усъмни се Среброриб.

— Да — безизразно потвърди Гърлото. — Не сте ли чували уличните продавачи сутрин? Никога не викат: „Почти пресни портокали, малко омекнали, на разумна цена.“ Вместо това крещят: „Ей тия портокали са точно като за тебе, ще си оближеш пръстите!“ На това му казвам нюх за бизнес. — Пак се подпря на бюрото. — А както виждам, той доста ви липсва.

— Така изглежда — отпаднало смотолеви Среброриб.

— С парите — довърши го Гърлото с глас, който пъхаше лост в пролуките на действителността — ще можете да се усъвършенствате във вашето изкуство.

Жертвата се пооживи.

— Вярно. Например ще намерим начин да добавим звук към…

Диблър не го слушаше. Посочи няколко малки табла, подпрени на стената.

— Това какво е?

— А, моя идея — похвали се Среброриб. — Решихме, че е проява на… ъ-ъ, добър делови подход — вкусваше думите като рядък нов сладкиш, — ако съобщаваме на хората какви са следващите ни филми.

Гърлото вдигна едно табло, изпъна ръката си и го прочете придирчиво.

Иднъта седмицъ ще ви пукажем

„Пелиас и Мелизанда“,