— Но всичко това не е ли малко…
Техничаря като че се изненада от въпроса.
— Няма такова нещо. Полага ми се почивка на всеки половин час. Според правилника на Гилдията на въртящите.
Пилски се премести пред друга кутия с отворен заден капак. В нея имаше мудни наглед гущери, които зяпнаха Виктор печално.
— Не сме много доволни от тази история — сподели Техничаря, — но засега по-добро няма. Виждаш ли, обикновеният саламандър си се излежава в пустинята по цял ден и попива светлината, а когато се уплаши, я изхвърля. Един вид самозащита. Филмът се върти, а този капак се вдига и спуска, тяхната светлина минава през филма, после през тези лещи и стига до екрана. Общо взето, проста работа.
— Как ги плашите? — уточни Виктор.
— Не виждаш ли ръчката отстрани?
— А-а…
Виктор докосна замислено снимачната кутия.
— Е, дотук разбрах. Правите множество малки картинки. И ги превъртате бързо. Значи би трябвало да виждаме само размазани сенки на екрана, но не е така.
— Ами… — Техничаря се почеса многозначително по носа. — Професионална тайна на Гилдията на въртящите, ако се досещаш за какво говоря. Предава се само от поколение на поколение посветени в занаята — добави той важно.
Виктор се взря в очите му.
— Защо ли се заблуждавах, че филми се правят едва от няколко месеца?
Пилски неволно отбягна погледа му.
— Да, де, засега си предаваме тайната един на друг. Но щом минат няколко години, ще има на кого още да я…
Виктор гузно си дръпна ръката от купчината кутии на тезгяха.
— Ей това са филмите, за които все си приказваме. — Техничаря полека ги избута встрани. — Иска се внимание. Не бива да се сгорещяват, защото са направени от октоцелулоза, а не понасят и силните сътресения.
— Какво може да се случи? — смънка Виктор, впил поглед в кутиите.
— Знае ли човек? Никой не е оцелял, за да ни просвети.
Пилски видя изражението на Виктор и се ухили.
— Не е твоя грижа — успокои го. — Ти ще стоиш пред снимачната кутия.
— Да, но не знам как да играя — въздъхна Виктор.
— А можеш ли да изпълняваш каквото ти се каже?
— Какво? Е… Да. Предполагам.
— Това се иска от теб, момко. И изпъкнали мускули.
Излязоха под ослепителното слънце и тръгнаха към бараката на Среброриб.
Завариха я заета.
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе разглеждал подвижните образи.
— Нещо измислих… — сподели Гърлото. — То е… погледнете сами. Ей такова…
Показа им картонче, изписано с несигурните му драскулки.
След туй преставленийе, Що не се отбийте
в „Къщъта на Ребърцата“ на Харга,
дето ще ви поднисат най-доброто
от кулинарийта?
— А какво е „кулинарийта“? — попита Виктор.
— Чужбинско е — просвети го Диблър.
Озъби се на натрапника. В плановете му не влизаше да се озове под един покрив с тип като Виктор. Надяваше се да омайва само Среброриб.
— Храна, де — добави неохотно.
Среброриб зяпаше глуповато картончето.
— И какво като е храна?
— Защо — подхвана Гърлото, подбирайки думите — да не го покажете в края на представлението?
— Да, защо да го правим?
— Защото такива като Хитрьо Харга ще ви плащат мно… немалко парици.
Всички отново разгледаха картончето.
— Хранил съм се в „Къщата на ребърцата“ на Харга — спомни си Виктор. — Не бих казал, че там поднасят най-добрите гозби. Дори напротив. — Той се позамисли. — Толкова напротив, че повече не може и да бъде.
— Няма значение — остро възрази Диблър. — Изобщо не е
— Но… — поколеба се Среброриб. — Ако разправяме на хората, че „Къщата на ребърцата“ на Харга е най-добрата гостилница в града, какво ще кажат съдържателите на всички останали?
Гърлото се наклони съзаклятнически към него.
— Ще си кажат: „Защо не се сетихме по-рано?“
Облегна се на стола, а Среброриб се вторачи в него зашеметен.
— Може ли пак да ми го разтълкувате?
— Ще поискат да направим същото и за тях! — натърти Диблър.
— Знам — кимна Виктор. — Ще искат да показваме картончета като „При Харга не е най-доброто, защото ние го поднасяме“.
— Нещо подобно, да — наежено потвърди Гърлото. — Може и да е с други думи, но ще е нещо подобно.
— Но… Но… — Среброриб се мъчеше да навакса смисъла на разговора. — На Харга няма да му хареса, нали? Ако ни плати, за да кажем, че неговата гостилница е най-добрата, а после вземем пари от други хора, за да кажем, че
— … ще ни плати повече — довърши вместо него Диблър, — за да покажем първото картонче отново, но с по-големи букви.
Другите двама пак го загледаха втренчено.
— Наистина ли се надявате да извъртите този номер? — усъмни се Среброриб.
— Да — безизразно потвърди Гърлото. — Не сте ли чували уличните продавачи сутрин? Никога не викат: „Почти пресни портокали, малко омекнали, на разумна цена.“ Вместо това крещят: „Ей тия портокали са точно като за тебе, ще си оближеш пръстите!“ На това му казвам нюх за бизнес. — Пак се подпря на бюрото. — А както виждам, той доста ви липсва.
— Така изглежда — отпаднало смотолеви Среброриб.
— С парите — довърши го Гърлото с глас, който пъхаше лост в пролуките на действителността — ще можете да се усъвършенствате във вашето изкуство.
Жертвата се пооживи.
— Вярно. Например ще намерим начин да добавим звук към…
Диблър не го слушаше. Посочи няколко малки табла, подпрени на стената.
— Това какво е?
— А,
Гърлото вдигна едно табло, изпъна ръката си и го прочете придирчиво.
Иднъта седмицъ ще ви пукажем