навътре в двора. От опашката се чуха радостни възгласи.
Диблър погледна доволен Детритус, който носеше само оръфана набедрена превръзка, за да скрие каквото троловете смятаха за необходимо да не показват.
— Браво на теб.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
— Но трябва да ти намерим подходящ костюм — реши Гърлото. — Сега те моля да пазиш тук. Не пускай никого.
— К’вото кажете, гусин Диблър.
След две минути малко сивкаво куче се шмугна между късите криви крака на трола и прескочи останките от вратата. Детритус не му попречи, защото всеки знае, че помиярите си ходят където искат.
— Господин Среброриб? — осведоми се Диблър.
Среброриб прекосяваше студиото, понесъл внимателно кутия с току-що заснети филми, но се закова на място, защото някаква кльощава фигура го връхлетя като завърнала се у дома блудна невестулка. А изражението на Диблър прилягаше на дълго, гъвкаво и бяло създание, което се плъзва над кораловия риф и навлиза в топлите плитчини, където се плацикат дечица.
— Какво има? — стреснато попита Среброриб. — Кой сте вие? Как вляз…
— Името ми е Диблър — представи се търговецът. — Но нямам нищо против да ми казвате Гърлото.
Стисна омекналата ръка на Среброриб, хвана го за рамото и пристъпи напред, раздрусвайки ръката енергично. Показваше безгранична приветливост, освен това се погрижи Среброриб да си изкълчи лакътя, ако понечи да се дръпне.
— И бих искал да ви призная веднага — продължи Диблър, — че всички сме потресени от това, което вие, момчета, правите тук.
Среброриб се пулеше към ръката си, подложена на приятелското мъчение, и се усмихваше неуверено.
— А кои… сте вие?
— Всичко това… — Диблър пусна рамото му само колкото да посочи с всеобхватен жест оживения хаос наоколо. — Фантастично е! Великолепно! Последната ви творба, ох, как се казваше…
— „Бъркотия в бакалията“ — подсказа Среброриб. — В която крадецът отмъква наденичките, а продавачът го гони, нали?
— А, да… — Застиналата усмивка на Диблър се смръзна напълно само за секунда-две, преди отново да прелее от искреност. — Тази беше. Изумително! Направо гениално! Прекрасно изразена метафора!
— Струваше ни почти двадесет долара, между другото — осведоми го Среброриб със свенливо самодоволство. — Разбира се, платихме и четиридесет пенса за наденичките.
— Изумително! — повтори Диблър. — И сигурно са я гледали стотици хора?
— Хиляди — поправи го Среброриб.
За усмивката на Гърлото вече не можеше да се намери подобаващо сравнение. Ако бе успял да я поразшири още мъничко, горната половина на главата му щеше да тупне на земята.
— Хиляди? Наистина ли? Чак толкова ли? И естествено те ви плащат по…
— О, в момента събираме кой колкото даде — прекъсна го Среброриб. — Само за да си покрием разходите по експериментите, нали разбирате. — Той погледна надолу. — Извинете, бихте ли престанал да тръскате ръката ми?
Диблър също погледна надолу.
— Да, разбира се!
Пусна ръката му, но тя продължи да подскача още няколко секунди заради мускулните спазми.
Гърлото помълча като човек, вслушващ се унесено в гласа на своето божество. После промълви:
— Знаете ли, Томас… Нали мога да ви наричам Томас?… Когато видях този шедьовър, аз си казах: „Диблър, зад всичко това има един неподправен творец“…
— … но как научихте малкото ми име?…
— … „да, творец, който заслужава да е свободен, за да общува със своята муза, вместо да се обременява с всички отнемащи време дреболии в управлението на бизнеса.“ Прав ли съм?
— Ами… вярно е, че книжата ме затрупват…
— Тъкмо това очаквах да чуя — увери го Гърлото. — Помислих си: „Диблър, длъжен си да отидеш там незабавно и да му предложиш услугите си.“ Знаете за кои услуги говоря. Административните. За да снема товара от плещите ви. За да вършите онова, което умеете най-добре, нали? Е, Том?
— Аз… аз… разбира се, силата ми наистина е в…
— Именно! Правилно! — поощри го Диблър. — Приемам предложението ти, Том!
Очите на Среброриб се изцъклиха.
— Ъ-ъ…
Диблър го тупна игриво по рамото.
— Ти само ми покажи тези книжа, после си свободен да вършиш онова, в което ти е силата.
— Ъ-ъ… Да — съгласи се Среброриб.
Гърлото стисна двете му ръце и го озари с хиляда вата искреност и почтеност.
— Това е велик момент в живота ми — изрече дрезгаво. — Трудно ми е да изразя с думи какво означава той за мен. Признавам честно, че по-щастлив ден не съм имал. Исках да ти кажа това, Томи. От все сърце.
Тържествената тишина беше съсипана от тихичко кискане.
Диблър бавно се озърна. Не видя никого зад себе си освен сивкаво помиярче, което седеше на сянка върху купчина дъски. Кучето разгада изражението му и наклони глава настрани.
— Бау? — каза то ясно.
Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото потърси с очи има ли нещо подходящо за мятане, но осъзна навреме, че нарушава образа си, и пак се вторачи във впримчения Среброриб.
— Знаеш ли — сподели още по-искрено, — за мен е истински късмет, че те срещнах.
Обядът в една кръчма лиши Виктор от целия долар, че и от още два пенса. Състоеше се от купичка супа. Съдържателят заяви, че тук поначало била голяма скъпотия, защото всичко се докарвало отдалеч. Нямало стопанства около Света гора. Пък и кой ще си гледа селската работа, като може да се захване с филмите?
После Виктор се яви при Техничаря за пробни снимки.
От него се искаше да стои неподвижно около минута, докато човекът го оглеждаше втренчено над кутията си. Накрая Техничаря отсече:
— Така. Имаш дарбата, хлапе.
— Но аз не правих нищо — смути се Виктор. — Казахте ми да не мърдам.
— Ъхъ, това се искаше от теб. Ето от какво имаме нужда. От хора, които умеят да не мърдат. Не от надуто перчене като в театъра.
— Само че още не сте ми обяснил
— Ами погледни.
Техничаря разхлаби две закопчалки и цяла редица зли очички се впериха във Виктор.
— Ей тия шест дяволчета — посочи Пилски предпазливо, за да не го одраскат малките нокътчета — надзъртат през дупката отпред и рисуват каквото видят. Трябва да са шест, чатна ли? Двама рисуват, другите четирима духат да съхне бързо. Защото идва време за следващата снимка. При всяко завъртане на ей тази ръчка прозрачната лента се навива надолу за следващия кадър.
Техничаря завъртя ръчката и духчетата се разцвърчаха уплашено.
— Какво ги тревожи? — попита Виктор.
— А, ръчката върти и малко колелце с камшичета. Няма друг начин да ги накараш да работят пъргаво. Обикновено духчетата са много лениви дребосъци, от мен да знаеш. Обратна връзка, ако схващаш. Колкото по-бързо въртиш ръчката, толкова по-бързо се пренавива филмът и те рисуват още по-бързо. Само че трябва да налучкаш скоростта. Много важна работа е въртенето на ръчката.
