Подвижни образи

— Не разбрах…

— Да се мотаеш и да се преструваш — обясни Среброриб.

— О, да!

— Жалко. Такова схватливо образовано момче… С какво се занимаваше досега?

— Учех за… — Виктор си спомни навреме за неприязънта на Среброриб към магьосниците — … за чиновник.

— И за това ли вече се иска образование?

— Но не знам дали имам дарба да играя.

Среброриб се изненада.

— А, ще се справиш. Страшно трудно е да играеш зле в занаята с подвижните образи. — Бръкна в джоба си и извади монета от един долар. — Ето, вземи си нещо за ядене. — Изгледа посетителя си отгоре до долу. — Чакаш да ти кажа още нещо ли?

— Е, надявах се да ми обясните как става.

— В какъв смисъл?

— Онази вечер в града гледах вашия… вашия филм. — Виктор леко се възгордя, че си спомни думата. — И изведнъж ми се прииска да правя това повече от всичко друго на света. Дори нищо друго не съм искал през целия си живот!

Лицето на Среброриб се разкриви в усмивка на облекчение.

— А, това ли било… Магията на Света гора. Не е магьосничество — добави веднага, — което е пълно със суеверия и бръщолевене. Твърдо не. Тази магия е за обикновените хора. Умът ти искри от възможностите, които ти се откриват. Знам, защото и моят искреше — сподели накрая.

— Д-да — запъна се Виктор. — Но как го правите?

Среброриб грейна от удоволствие.

— Значи искаш да научиш как правим едно или друго тук?

— Да, аз…

— Знаеш ли, повечето хора са пълно разочарование. Показваш им истинско чудо като снимачната кутия, а те само се кокорят. И никога не питат как работи. Господин Пилски!

Последната дума беше изкрещяна. След малко в другия край на бараката се отвори врата и влезе един мъж.

Носеше снимачна кутия на ремък, провесен на врата му. От колана му висяха всякакви инструменти. По ръцете му личаха петна от химикали и нямаше вежди. По-късно Виктор разбра, че това е най-сигурният белег за човек, занимавал се по-дълго с октоцелулоза. Мъжът носеше и шапка с козирката назад.

— Това е Техничаря Пилски — засия насреща му Среброриб. — Нашият главен специалист по въртенето на ръчката. Техничар, това е Виктор. Ще играе при нас.

— Ъхъ — изсумтя Техничаря и плъзна по Виктор поглед на касапин, застанал пред одрано теле. — Тъй, значи…

— И той иска да знае кое как става! — доволно вметна Среброриб.

В очите на Техничаря се мярна досада.

— Ами с връвчица — отвърна навъсен. — Всичко става с връвчица. Направо ще се смаеш, като видиш как всичко се разпада на парчета. Ако не бяхме аз и моето кълбо връвчици…

Нещо зашумоля в кутията пред гърдите му. Той плесна капака с длан.

— Ей, сбирщина, я да престанете! — Кимна към Виктор. — Стават свадливи, като им нарушиш режима.

— Какво има в кутията? — попита Виктор.

Техничаря намигна на Среброриб.

— Хващам се на бас, че не знаеш.

Виктор си спомни създанията в клетките от съседната барака.

— Съдейки по звука, сигурно са обикновени духчета — предположи плахо.

Техничаря го изгледа с одобрение, сякаш беше тъпо куче, извъртяло особено хитроумен номер.

— Ъхъ, позна.

— Но как ги задържате да не избягат? — учуди се Виктор.

Техничаря му се ухили гадничко.

— Нали ти разправям, страхотно полезна е тая връвчица.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото беше от рядката порода праволинейни мислители.

Повечето хора мислят на зигзаг. Например започват от мисълта „Чудя се как да забогатея“, после продължават лъкатушно с „Какво ли ще има за вечеря?“ и стигат до „От кого ли да изкрънкам пет долара?“.

Докато Гърлото и подобните нему са способни да открият веднага мисълта, чакаща в края на процеса — в случая „Вече съм богат“, — и да прокарат права линия до нея. После мислят по тази права линия, бавно и търпеливо, докато се доберат до целта.

Не че Диблър постигаше кой знае какво. Откри, че в процеса винаги се прокрадва мъничка, но важна грешчица. Обикновено включваше необяснимата неохота, с която хората купуваха предлаганите от него стоки.

А сега спестяванията на целия му живот се намираха в кожена кесия, прибрана под куртката. Бе дошъл в Света гора предишния ден. Преценяваше реда тук, доколкото изобщо го имаше, с очите на дългогодишен продавач. Привидно нямаше къде да се намести, но според него това не беше никакъв проблем. На върха винаги има място.

Подпитването и внимателното наблюдение го отведоха пред вратата на „Интересната и поучителна кинематография“. Сега стоеше от другата страна на улицата и се взираше.

Огледа опашката, после мъжагата пред вратата. И стигна до умозаключение.

Тръгна нехайно покрай опашката. Имаше мозък в главата си. Знаеше, че има мозък в главата си. Сега се нуждаеше и от мускули. Все някъде сред тази сган трябваше да…

— Добър ви ден, гусин Диблър.

Приплеснатата глава, дългите ръце, издутата долна устна, стържещият глас, който издаваше интелект на тухла — това означаваше…

— Аз съм — Детритус — съобщи тролът, в случай че не е разпознат. — Брей, де се срещаме, а?

Усмивката му напомняше за пукнатина в основната колона на мост.

— Здрасти, Детритус. Във филмите ли работиш вече? — подхвърли Диблър.

— Е, сега не работя, ама… — сведе поглед Детритус.

Гърлото се вторачи невъзмутимо в трола, чиито очукани юмруци неизменно имаха последната дума във всяка улична схватка.

— Направо възмутително, казвам ти — изрече накрая, извади кесията си и отброи пет долара. — А искаш ли да работиш за мен?

Детритус почтително докосна с пръст ниското си чело.

— К’вото кажете, гусин Диблър.

— Ела с мен.

Гърлото пак закрачи към началото на опашката. Мъжагата протегна ръка да го възпре.

— Ей, готин, ти къде напираш?

— Имам среща с господин Среброриб.

— И той знае за срещата, а? — озъби се пазачът.

Личеше, че няма да повярва, ако ще потвърждението да се изпише в небесата.

— Още не — призна Диблър.

— Тогаз, приятелче, връщай се в края ей там…

— Детритус!

— Да, гусин Диблър?

— Удари този човек.

— К’вото кажете, гусин Диблър.

Ръката на трола замахна, пазачът литна, проби вратата и се просна сред отломките пет-шест метра