— Нали ви казах, че трябва да нахраня духчетата и да им почистя вътре…
— Добре, де, добре — махна с ръка Гърлото. — Тъкмо ще имам време да поръчам плакатите.
— Вече съм ги подготвил — студено възрази Среброриб.
— Бях готов да се хвана на бас — весело го пренебрегна Диблър. — Хващам се на бас и че пише нещо като „Ще ви бъде приятно да гледате този доста интересен филм“.
— И какво толкова? — ядоса се Среброриб. — Гледката е къде-къде по-хубава в сравнение с някоя скапана наденичка!
— Аз обаче ти повтарям — когато продаваш наденички, не чакаш хората да дойдат и да си купят, ами кряскаш, докато ги накараш да огладнеят. И слагаш много горчица. Точно това направи момчето.
С едната си ръка Гърлото стисна рамото на Среброриб, другата размаха величествено.
— Не можеш ли да проумееш?
Поколеба се. Необичайни идеи се вливаха в главата му по-бързо, отколкото успяваше да ги огледа добре. Зави му се свят от безкрайните перспективи.
— Ще го наречем „Мечът на страстта“. Точно така. Няма да споменаваме името на някакъв гаден дъртак, който може и да не е между живите. „Мечът на страстта“. Ами да! Сага на необузданото… да, бе, желание и първичните… сещате се… сред първобитната жега на изтерзан континент! Романтика! Слава! В три изпепеляващи ролки! Тръпнете пред битките с побеснели чудовища! Пищете, когато хиляда слона…
— Ще бъде само в една ролка — сприхаво напомни Среброриб.
— Ще снимаме и следобед! — изграчи Диблър, а зениците му се въртяха диво. — Ще добавим още битки и чудовища!
— Но няма как да добавим слонове! — охлади го Среброриб.
Скалата вдигна ръбестата си ръка.
— Казвай — промърмори Среброриб.
— Ако имате сива боя и нещо, дето става за големи уши, двамата с Мори можем да…
— Никой не е правил филм в три ролки — замислено проточи Техничаря. — Май е рисковано. Ами че той ще продължи почти десет минути. — Поумува още малко. — Ако направим ролките по-големи…
Среброриб усети, че са го заклещили в ъгъла.
— Я ме чуйте…
Виктор се взираше от висотата на ръста си в момичето. Никой вече не им обръщаше внимание.
— Ъ-ъ… Струва ми се, че не сме се запознавали.
— Формалностите явно не те притесняват — натърти тя.
— Обикновено не се държа така. Сигурно… ми е прилошало. Не знам какво стана.
— О, чудесно. И от това трябва да ми олекне?
— Да седнем ли на сянка? Тук е твърде горещо.
— Очите ти бяха… като жарава.
— Нима?
— Гледаше много странно.
—
— Знам. Такова е мястото. Влияе. Между другото — промълви тя, докато се настаняваше на пясъка — има всякакви правила за духчетата — да не се изтощават, каква храна да получават и още разни други. Но за нас на никого не му пука. Дори с троловете се отнасят по-добре.
— Може би има значение, че стърчат над два метра и тежат половин тон — допусна Виктор.
— Казвам се Тида Уидъл, но приятелите ме наричат Джинджър — представи се момичето.
— Аз съм Виктор Тугелбенд. А приятелите ме наричат… ами Виктор.
— Днес ти е първата роля във филм, нали?
— Как позна?
— Стори ми се, че ти хареса.
— По-добре е, отколкото да работя, не мислиш ли?
— Почакай да изкараш в занаята колкото мен и ще видиш — обеща тя горчиво.
— А ти откога си във филмите?
— Почти от самото начало. Пет седмици.
— Охо-о! Колко бързо се случи всичко…
— Най-хубавото нещо, което се е случвало някога — безизразно отрони Джинджър.
— Може би… Впрочем… разрешено ли ни е да хапнем някъде?
— Не. Всеки момент ще се развикат да отидем при тях.
Виктор кимна. Общо взето, бе се плъзгал леко и весело през живота, правейки каквото му скимне, но мило и ненатрапчиво. Не виждаше защо да се отказва от навиците си дори в Света гора.
— Значи ще се наложи да викат по-дълго. Искам нещо за ядене и нещо студено за пиене. Май съм слънчасал.
Джинджър не споделяше решимостта му.
— Има ресторантче за работещите в студията, но…
— Прекрасно. Ще ме заведеш да го видя.
— Само че тук уволняват, без да им мигне окото…
— Преди да завършат третата ролка ли?
— Но нали все повтарят „Безброй хора си умират от желание да работят във филмите“, сам знаеш…
— Радвам се за тях. Значи ще имат на разположение следобеда, за да намерят двама, които изглеждат досущ като нас.
Подминаха Мори, който също бе поседнал на сянка.
— Ако някой ни търси — подхвърли Виктор, — отиваме да обядваме.
— Какво, просто тъй ли?! — сащиса се тролът.
— Да — непоколебимо заяви Виктор.
Озърна се и видя Диблър и Среброриб увлечени в разгорещен спор. От време на време ги прекъсваше майсторът на ръчката със спокойствието на човек, който знае, че днес ще си прибере шестте долара, каквото ще да става.
— … ще го наречем епична драма. Хората ще говорят още дълго за този филм.
— Да, ще се подсмиват, че сме се разорили!
— Виж сега, знам откъде да вземем цветни гравюри на практика без пари…
— … рекох си, че ако използвам малко връвчица и закрепя снимачната кутия на колела, за да я движим накъдето искаме…
— Хората ще кажат: „Този Среброриб е творец на подвижни образи, на когото му стиска да даде на зрителите каквото жадуват. Човек, който разширява…“ Как беше тази дума…
— … ако пък скалъпя механизъм с ос и шарнир, ще можем да местим кутията чак до…
— Какво? Наистина ли вярвате, че ще кажат това?
— Довери ми се, Томи.
— Е… добре. Бива. Но без слонове. Искам да сме наясно. Никакви слонове.
— Ама че щуротия — сподели Архиканцлерът. — Събрани на едно място керамични слончета. Нали уж било някаква машина?
— По-скоро… устройство — запъна се Ковчежникът и побутна измишльотината. Няколко слончета се разклатиха. — Риктор Смотаняка го е направил, струва ми се. Било е, преди да дойда тук.
Приличаше на голямо украсено гърне с почти човешки ръст. Около ръба осем гледжосани слончета висяха на бронзови верижки.
Архиканцлерът надникна вътре.
— Има духала и лостове — съобщи с неодобрение.
Ковчежникът се обърна към икономката на Невидимия университет.
— Е, госпожо Уитлоу, в какво точно се състоеше произшествието?
Огромната, розова и стегната в корсет госпожа Уитлоу приглади рижата си перука и смуши с пръст
