Подвижни образи

дребничката слугиня, която пърхаше около нея като лоцманска лодка около презокеански параход.

— Ксандра, обясни на негова милост.

Момичето май вече съжаляваше, че изобщо си е отваряло устата.

— Ами, сър, извинете, сър, аз чистех тук…

— Тя е чистила — услужливо повтори госпожа Уитлоу.

— … а то взе да вдига шум…

— Затова тя дойде да ми каже, ваша милост, както съм им наредила да постъпват.

— Какъв беше шумът, Ксандра? — попита Ковчежникът с най-кроткия си глас.

— Извинете, сър, нещо като… — момичето стисна клепачи — … уумм… уумм… уумм… ууммууммууммУУММУУММ… и пльок, сър.

— Пльок — сериозно повтори Ковчежникът.

— И тогава то се изплю по мене, сър.

— Замерило те е — внушително я поправи госпожа Уитлоу.

— Господине — реши да се намеси Ковчежникът, — изглежда един от слоновете е изхвърлил малка оловна сачма. Затова накрая е имало „пльок“.

— Тъй ли, боговете да са ни на помощ! — промърмори Архиканцлерът. — Не може разни гърнета да храчат по хората.

Госпожа Уитлоу трепна.

— И защо ли го е направило? — зачуди се Ридкъли.

— Не мога да си обясня, господине. Предположих, че вие знаете нещо по въпроса. Известно ми е, че Риктор е изнасял лекции, когато сте бил студент. Госпожа Уитлоу е много загрижена — добави Ковчежникът с тон, който намекваше за крайното неблагоразумие на всеки Архиканцлер, пренебрегнал загрижеността на икономката, — че прислугата се излага на опасността от случайни магии.

Ридкъли почука по гърнето с кокалчетата на юмрука си.

— Да не е оня Риктор, на когото лепнахме прякора Мярката? Същият, а?

— Явно е същият, Архиканцлер.

— Пълна откачалка беше, казвам ти. Мислеше си, че всичко може да се измери. Не само дължината и теглото, а и останалото. Разправяше, че щом нещо съществува, подлежи на измерване. — Погледът на Ридкъли се замъгли от спомени. — И правеше всякакви чудати джаджи. С тях уж се измервали истината, красотата, сънищата и какво ли не. Значи туй е една от играчките на стария Риктор? Питам се какво ли мери…

— Струва ми се — превзето отбеляза госпожа Уитлоу, — че трябва да бъде махната оттук, ако нямате нищо против.

— Да, да, да, разбира се — припряно й угоди Ковчежникът.

Прислугата трудно се застояваше за по-дълго в Невидимия университет.

— Отървете се от тая глупост — заповяда Архиканцлерът.

Ковчежникът изпадна в ужас.

— О, не, сър! Ние никога нищо не изхвърляме. Освен това вероятно е много ценно устройство.

— Хъм… — скептично изсумтя Ридкъли. — Ценно, значи?

— Господине, вероятно след време ще го сметнат за важен момент в историята на магьосничеството.

— Тогава го пъхнете в кабинета ми. Нали ти рекох, че тук имаме нужда от някаква украса. А и ще дава поводи за разговор с гости. Сега трябва да вървя. Ще поприказвам с един човек за дресирането на грифони. Желая ви приятен ден, дами…

— Ъ-ъ… Архиканцлер, дали не бихте могъл да подпишете… — подхвана Ковчежникът, но вратата се затвори.

Никой не попита Ксандра кое керамично слонче изплю сачмата, а и да се бяха сетили, посоката нямаше да им подскаже нищо.

Същия следобед двама портиери пренесоха единствения в цялата Вселена работещ екземпляр на резограф6 в кабинета на Архиканцлера.

Все още никой не бе измислил как да обогати със звук подвижните образи и все пак имаше един звук, който беше неразделна част от живота в Света гора — ударите на чукове, забиващи пирони.

Положението вече не можеше да бъде овладяно. За една нощ изникваха нови сгради, нови улици, нови квартали. А където набързо обучени в алхимията чираци не успяваха да осмислят по-коварните етапи от получаването на октоцелулоза, всичко изчезваше несравнимо по-бързо. Не че имаше значение. Още преди да са се разнесли пушеците, чуковете подхващаха неуморния си ритъм.

Тук всичко се размножаваше като делящи се клетки. Достатъчни бяха някой момък с ловки ръце, който не пуши и разчита правилно алхимичните символи, майстор на ръчката, един чувал духчета и изобилие от слънчеви лъчи. Е, да, необходими бяха и малко хора за пред снимачната кутия. Но такива никога не липсваха. Който не можеше да отглежда духчета, да смесва химикали или да върти ръчката равномерно, имаше възможност да държи юздите на чуждите коне, да прислужва в кръчмите и да си придава интересен вид, докато се надява да го забележат. А ако се провали във всичко останало — да забива пирони. Една след друга паянтовите постройки се редяха около древния хълм, а тънките им дъски вече се кривяха и избеляваха под безмилостното слънце, но вече имаше крещяща нужда от още и още дървен материал.

Защото Света гора привличаше. Тълпите новаци набъбваха с всеки ден. Не идваха да пазят коне, да стават келнерки или дърводелци на три смени. Искаха да участват във филмите.

Но не знаеха защо.

Както Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото бе осъзнал и с костния си мозък, съберат ли се на едно място повече от двама, някой ще се помъчи да пробутва съмнителни наденички в хлебчета.

Диблър беше зает с по-различни начинания, затова се появиха други, които да запълнят нишата.

Един от тях беше Нодар Боргъл от Клач, чиято огромна ехтяща барака представляваше не толкова ресторант, колкото конвейер за хранене. Грамадни, бълващи изпарения казани бяха скупчени в единия край. Останалата площ заемаха масите, а около тях седяха…

Виктор се ококори от изумление.

… тролове, хора и джуджета. И неколцина гноми. Той не би се изненадал, ако открие и двама-трима елфи — най-потайната раса на Диска. Имаше и разни други твари, но Виктор се вкопчи в надеждата, че те са предрешени тролове, иначе седящите тук биха загазили здравата. Всички бяха дошли да се наядат, но не един с друг, което го смая.

— Вземаш чиния, нареждаш се на опашката и плащаш — просвети го Джинджър. — Нарича се „самоподнасяне“.

— Плащаш, преди да хапнеш ли? Ами ако е гаден бълвоч?

— Тъкмо затова — мрачно кимна тя.

Виктор вдигна рамене и се приведе към джуджето зад тезгяха.

— Бих искал да поръчам…

— Има само яхния — прекъсна го джуджето.

— Какви видове яхния предлагате?

— Няма видове. Просто яхния — сопна се джуджето.

— Не, питам какво има в нея?

— Щом питаш, не си гладен — намеси се Джинджър. — Две яхнии, Фрунткин.

Виктор се вторачи в сиво-кафявото месиво, което запълни чинията му. Стряскащи бучки, изнесени на повърхността от загадъчни течения, заподскачаха за миг, после пак потънаха. Той се надяваше да не ги види повече.

Собственикът Боргъл се придържаше към кулинарните принципи на Диблър.

— Или яхния, или празен корем, мойто момче — ухили се злорадо дребният готвач. — Струва половин долар. Евтиния, направо продаваме на половин цена.

Виктор неохотно се раздели с парите и се огледа за Джинджър.

— Ела насам — повика го тя от една дълга маса. — Здрасти, Гръмокрак. Здрасти, Гранит, как върви? Този е Вик. Новак. Здрасти, Гадосмях, извинявай, че не те видях веднага.