донякъде.
Няма нищо, което не може да се купи в Анкх-Морпорк, дори и посред нощ. А на Диблър му предстояха сериозни покупки. Щеше да поръчва плакати. Имаше нужда от всевъзможни нещица. Много от тях бяха свързани с идеи, които му хрумваха по време на пътуването, а сега трябваше да ги обяснява подробно и търпеливо на други хора. Но се налагаше да побърза с обясненията.
Дъждът падаше като плътна завеса, когато Гърлото най-сетне излезе, олюлявайки се, в сивото утро. Канавките преливаха. А по покривите гнусни водоливници със снайперистка точност насочваха струите си към минувачите. Все пак гъмжилото се бе поразредило, защото наближаваше пет часът сутринта.
Гърлото вдиша дълбоко гъстия градски въздух.
За пръв път от няколко дни Диблър установи, че отново мисли ясно. Тъкмо в това беше особеността на Света гора. Когато си там, всичко ти се струва съвсем естествено, едва ли не единствено възможното. А щом се отдалечиш и прехвърлиш всичко през главата си, сякаш се взираш в блестящ сапунен мехур. Никой не оставаше същият човек, попаднеше ли в Света гора.
Е, Анкх пък си беше Анкх, тоест според Гърлото беше напълно устойчив срещу всякакви чудатости на Света гора.
Жвакаше през локвите и се заслушваше в плющенето на дъжда.
И след малко за пръв път в живота си забеляза, че то има свой ритъм.
Ама че смехория! Цял живот си в този град, но трябва да заминеш някъде и да се върнеш, за да уловиш такта на капките, цопващи в канавките…
Няколко минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс от Градската стража приятелски споделяха ръчно свита папироса в закътан вход и вършеха онова, което умееха най-добре — грижеха се да бъдат на сухо и да не се забъркват в неприятности.
Само те видяха фигурата, която подскачаше с маниакална възбуда по подгизналата улица, правеше пируети в локвите, хвана се за водосточна тръба, за да завие зад ъгъла, накрая подрипна, жизнерадостно тракна с подметки и се скри от погледите им.
Сержант Колън върна влажната угарка на спътника си.
— Тоя да не беше Диблър Гърлото?
— Ъхъ — потвърди Ноби.
— Доста весел ми се видя.
— Превъртял е, ако питаш мен — сподели преценката си Ноби. — Какво го е прихванало, та пее в дъжда?
Уумм… уумм…
Архиканцлерът преглеждаше книгата със записките по отглеждане на породисти дракони и се наслаждаваше на нощното си питие. Вдигна глава и се заслуша.
… уумм… уумм… уумм…
— Ех, богове! — промърмори той и застана до голямото гърне. То дори се клатушкаше, сякаш самото здание се тресеше.
Ридкъли наблюдаваше втрещен.
… уумм… ууммууммууммУУММ.
Гърнето се полюля още малко, замря и притихна.
— Ама че странно — изсумтя Архиканцлерът.
Пльок.
В отсрещния край на стаята гарафата с бренди се пръсна на парченца.
Ридкъли Кафявия си пое дъх и ревна:
— Ковчежнико-о-о!
Виктор се събуди заради пясъчните мухи. Въздухът вече се сгорещяваше. Поредният хубав ден.
Нагази в плиткото, за да си измие лицето и да се разсъни.
Я да видим… още имаше двата долара от предишния ден и малко дребни монети. Би могъл да си позволи кратък престой тук, особено ако спи на брега. А яхнията при Боргъл, макар да беше храна само в най-тесния смисъл на думата, наистина не струваше много… Сети се обаче, че отбиването в голямата барака би означавало и смущаващи срещи с Джинджър.
Направи още една крачка и потъна.
Досега не бе плувал в морето. Изскочи на повърхността полузадавен и трескаво размаха ръце. Но брегът беше само на пет-шест метра.
Отпусна се, почака дишането му да се успокои и загреба с мързелив кроул по-надалеч от линията на прибоя. Водата беше прозрачна като кристал. Виждаше как дъното се спуска стръмно към… излезе горе да си прочисти дробовете… към мрачна синева, в която през рибните ята едва се различаваха очертанията на бледи правоъгълни камъни, пръснати по пясъка.
Гмурна се колкото умееше, пребори се да слезе долу, докато ушите му не писнаха. Невъобразимо грамаден рак щракна с щипците си към него, после се шмугна в дълбините.
Виктор изплува задъхан и се насочи към брега.
Щом не му провървя с подвижните образи, поне нямаше съмнение, че може да се заеме с риболов.
Възможно беше и да се прехранва от брега. Струпаните плавеи биха подхранвали камините и печките в Анкх-Морпорк години наред. Никому в Света гора не би хрумнало да запали огън, освен за да сготви нещо.
Някой изглежда го бе правил и преди. Докато газеше в плитчините, Виктор забеляза, че дървата по- нататък по брега не са нахвърляни, а прилежно подредени. Малко по-далеч зърна и грубовато стъкмено огнище.
Беше затрупано с пясък. Вероятно някой бе живял на брега с надеждата да дочака големия си шанс в подвижните образи. Вгледа се и откри, че парчетата дърво зад покритите с пясък камъни май са струпани нарочно така. Виждаше ги откъм морето и дори му се стори, че образуват разкривен вход.
Питаше се дали обитателите на това място не са още там. И нямаха ли нещо за пиене?
Откри, че обитателят си е вътре, но от месеци не е имал нужда от питие.
В осем часа сутринта гръмовно тропане по вратата събуди Безам Посадски, собственик на „Одиум“, една от никнещите като гъби из цял Анкх-Морпорк филмови зали.
Бе прекарал лоша вечер. Анкх-морпоркците обичаха новостите. Уви, обичта им беше краткотрайна. „Одиум“ му донесе страхотна печалба първата седмица, през втората някак свърза двата края, но бизнесът вече издъхваше. Последният показ снощи бе посетен от глухо джудже и орангутан, който дори си носеше свои фъстъци. А Безам разчиташе на продажбите на фъстъци и пукана царевица, за да изкара нещичко. Затова в момента се вкисваше.
Отвори вратата и надникна мътно.
— Затворено е до два следобед. Тогава е дневният показ. Елате в два. Ще седнете където искате.
Затръшна вратата. Тя отскочи от подложения ботуш на Диблър Гърлото и почти сплеска носа на Безам.
— Дойдох да поговорим за специалния показ на „Мечът на страстта“ — осведоми го Гърлото.
— Какъв специален показ, бе?
— Ей сега ще ти обясня.
— Няма да показваме никакви специални страстни мечове. Днеска имаме „Вълнуващо“…
— Гусин Диблър ти рече, че ще показваш „Мечът на страстта“ — избоботи друг глас.
Гърлото се облегна на рамката на вратата. Зад него стърчеше скален отломък. Оставяше впечатлението, че някой го е замерял със стоманени топки поне трийсетина години.
Камъкът се прегъна по средата и се наведе към Безам, който разпозна Детритус. Всички познаваха Детритус. Такъв трол не се забравя лесно.
— Но аз дори не бях чувал… — подхвана собственикът на „Одиум“.
