че уловиш ли нещо във вода, значи е риба. В паницата се забелязваше лилава форма с поне десетина крачета.
Въпреки това Виктор изяде цялата порция. Струваше му тридесет пенса.
Джинджър толкова подчертано му обръщаше гръб до тезгяха, както и да се навърташе край нея, че чак го заболяха очите. Той излезе да си потърси работа.
Виктор никога не се бе трудил за пари или други облаги. Според досегашния му опит работата беше нещо, което сполетяваше само околните.
Безам Посадски донагласи подноса, провесен на ремък от шията на съпругата му.
— Тъй бива. Да не си забравила нещо?
— Пуканата царевица омекна — заяви тя. — И не виждам как да запазя наденичките топли.
— Нали вътре ще е тъмно, любов моя? Никой нищо няма да забележи. — Той оправи ремъка и се дръпна. — Ето тъй трябва да бъде. Знаеш какво да правиш. По средата спирам филма и показвам табелата с надпис „Що ни опитъте усвежително хладно питийе и пукана царевицъ?“, а ти излизаш ей от оная врата и минаваш по пътеката.
— Защо не споменеш и освежително хладните наденички? — заяде се госпожа Посадска.
— Ама си мисля — продължи съпругът й, — че не бива повече да носиш факел, като показваш на хората местата им. Често палиш едно или друго.
— С какво да си светя в тая тъмница? — оплака се тя.
— И туй го има, ама снощи трябваше да върна парите на джуджето. Знаеш колко държат на брадите си. Слушай, любов моя, ще ти дам саламандър в клетка. Препичат се на покрива от зазоряване, сигурно пращят от светлина.
Така си беше. Създанията дремеха в клетките си и телцата им направо трепкаха от попитите слънчеви лъчи. Безам избра шестте най-заредени, слезе с тежки стъпки до прожекционната кабинка и ги пъхна в кутията за показ на подвижни образи. Сложи първата ролка от филма на Диблър Гърлото и надникна в тъмната зала.
Е, време беше да провери чака ли някой отвън.
Затътри се с прозявка към входа.
Вдигна ръка и дръпна едното резе.
Отпусна я и дръпна другото резе.
После отвори двукрилата врата.
— Добре, добре — замърмори. — Ей сегинка ще ви пуснем…
Дойде на себе си в прожекционната кабинка. Госпожа Посадска му вееше припряно с престилката си.
— Какво стана? — прошепна Безам, но в същото време се мъчеше да пропъди от ума си спомена за трополящи крака.
— Претъпкано е! — засъска тя. — И отвън се редят на опашка до другата пресечка! Сигурно е заради ония противни плакати!
Безам се изправи омаломощен, но изпълнен с решимост.
— Жено, бягай в кухнята и приготви още пукана царевица! После се върни и ми помогни да поправим табелите! Щом толкоз напират да дават по пет пенса за място, ще дават и по десет!
Той нави ръкавите си и хвана ръчката.
На първия ред седеше Библиотекарят с кесия фъстъци в скута си. След минута-две престана да дъвче и зяпна с увиснало чене. Не можеше да откъсне поглед от мяркащите се на екрана образи.
— Господине, искате ли да ви пазя коня? А вие, госпожо?
— Не!
До пладне Виктор припечели два пенса. Не че хората нямаха коне, които да бъдат пазени от някого, докато те си свършат работата, но май не горяха от желание да ги поверят именно на Виктор.
По едно време при него дойде прегърбен дребосък, хванал поводите на четири коня. Виктор го наблюдаваше часове наред, искрено изумен, че някой е готов дори да се усмихне мило на съсухреното човешко подобие, камо ли да остави в ръката му юздите на коня си. Грозникът обаче си пълнеше полека джобовете, а широките рамене, красивият профил и честната усмивка на Виктор несъмнено се оказваха пречка в този бизнес.
— Новак си, а? — досети се дребосъкът.
— Да.
— Аха, личи си. Чакаш си големия шанс във филмите, нали? — усмихна се насърчаващо грозникът.
— Не чакам. Шансът ми се падна, но аз го профуках.
— Тъй ли? Да, сър, богдавиблагослови, сър, навашеразположение, сър — избълва човечето и хвана още едни поводи.
— Сигурно нямате нужда от помощник? — печално промълви Виктор.
Безам Посадски се пулеше към купчината монети пред себе си. Тя намаля сериозно след едно-две ловки движения на Диблър Гърлото, но въпреки това Безам не бе виждал наяве толкова пари накуп.
— И още го показваме на всеки четвърт час! — прошепна задъхан. — Накрая наех едно момче да върти ръчката! Де да знам какво да ги правя тия пари…
Гърлото го потупа по рамото.
— Купи си по-голяма зала.
— И аз вече си го мислех — сподели Безам. — Ами да. Нещо с тежкарски колони отпред. А дъщеря ми Калиопа свири чудно на орган, ще бъде хубав съпровод за филмите. Трябва да има златна боя навсякъде, разни завъртулки…
Очите му се изцъклиха.
Нещото се промъкна в още едно съзнание.
Виденията на Света гора…
… и да сътвори същински палат като легендарния „Рокси“ в Клач или като най-богатия храм на света, а момичета в оскъдни дрешки на робини да продават пукана царевица и фъстъци. Безам Посадски ще се разхожда господарски със сако от червено кадифе, на което се полюшва златна верижка…
— Ъ? — смънка той.
По челото му избиваше пот.
— Казах ти, че тръгвам — повтори Гърлото. — Трябва да движа бизнеса с подвижните образи.
— Госпожа Посадска заръча да правите още филми с оня младеж — посъветва го Безам. — Целият град само за него приказва. Жена ми разправя, че няколко дами направо прималели от оня негов огнен поглед. И тя гледа филма пет пъти — добави с глас, натежал от внезапни подозрения. — А онуй момиче! Ох…
— За нищо не се притеснявайте — величествено го успокои Диблър. — И двамата са ми в ръц… — Запъна се и лицето му помрачня. — Ще се видим скоро — завърши и изфуча през вратата.
Безам остана сам да оглежда паяжините по тавана на „Одиум“. Прегрятото му въображение запълваше пространството с палми в саксии, златни инкрустации и пълнички гипсови херувимчета. Под краката му хрущяха шлюпки от фъстъци и кесии от пукана царевица. Напомни си, че трябва да почисти, преди пак да пусне публика. Дали маймунякът нямаше отново да е пръв на опашката?
После погледът му се спря на плаката за „Мечът на страстта“. Да се стъписаш… Нямаше слонове и вулкани, а чудовищата се оказаха тролове с налепени парчета тук-там, но в онзи кадър отблизо… ех… Всички мъже въздишаха, всички жени — също… Като магия. Безам се ухили на нарисуваните Виктор и Джинджър.
„Какво ли правят тия двамата? Нищо чудно да се тъпчат с хайвер от златни чинии и да тънат до коленете в кадифени възглавници. Хващам се на бас.“
— Момко, затънал си до коленете — отбеляза специалистът по пазене на коне.
— Опасявам се, че не схващам същността на тази работа — призна Виктор.
