— Трудна е, да — потвърди човечето. — Учиш се как да се мазниш подобаващо и да показваш леко нахална, ама не и нагла бодрост. Хората не чакат от тебе само да държиш поводите. Искат да видят, че си знаеш занаята.
— Нима?
— Не са против и подмятане на забавни лафове и остроумия — допълни дребосъкът. — Не става само с хващане на юздите.
Виктор май започваше да проумява.
— Значи е представление…
Специалистът се почеса по носа с форма и цвят на ягода.
— Светна ти най-сетне…
Пламтящи факли разпръскваха мрака в Света гора. Виктор се промъкваше в гъмжилото на главната улица. Вратите на всеки бар, кръчма или дюкянче бяха широко отворени. Вълнуващото се море на тълпата ги заливаше. Виктор вече подскачаше, за да зърне нещо над главите.
Беше самотен, залутан и гладен. Копнееше да си поговори с някого. Но тя не искаше да го вижда.
— Виктор!
Озърна се. Скалата го налетя като лавина.
— Виктор! Друже мой!
Юмрук с размерите и твърдостта на дялан камък за зид го тупна игриво по рамото.
— О, здрасти — унило смотолеви Виктор. — Ъ-ъ… Как е животът, Скала?
— Страхотен е! Страхотен! Утре снимаме „Ужасите на Тролската долина“!
— Много се радвам за теб.
— Ти ми донесе късмет — избумтя тролът. — Скалата! О, какво име! Ела да пийнем!
Виктор прие. Нямаше и друг избор, защото Скалата се вкопчи в ръката му и го повлече като ледоразбивач през тълпата към най-близкия вход.
Синкава светлина открояваше надписа. Повечето морпоркци четяха на тролски език, отчасти защото не беше от най-трудните. Ъгловатите руни означаваха „Синият варовик“.
Беше тролски бар.
Вътре светлина идваше само от пещите зад тезгяха, образуван от струпани каменни плочи. Трима тролове изпълняваха… Виктор се затрудни да намери точната дума, но беше нещо ударно. Друго не различи в шумотевицата, превръщаща звуците в плътен напор, от който очите му заподскачаха. Таванът не се виждаше заради пушеците от пещите.
— Ти к’во ще вземеш? — изрева Скалата.
— Не е задължително да пия разтопен метал, нали? — провери Виктор уплашено, но с все сила, иначе нямаше кой да го чуе.
— Имаме си всякакви човешки бъркочи! — похвали се с вик тролката зад тезгяха.
Несъмнено беше тролка. Нямаше съмнение. Малко приличаше на прастарите изваяния, с които пещерните хора почитали богините на плодовитостта преди хилядолетия. Още повече приличаше на хълм в планинско подножие.
— Големи космополити сме! — по-гръмогласно заяви тролката.
— Тогава ще пия бира!
— Руби, за мене от най-фината сяра с няколко кубчета доломит! — добави Скалата.
Виктор се зае да разгледа бара, щом свикна със сумрака, а тъпанчетата на ушите му за щастие обявиха стачка.
Мнозина тролове бяха наредени един до друг зад дълги маси, между тях и по някое джудже, а това беше изумително. Обикновено джуджетата и троловете не се погаждаха като… ами като джуджета и тролове. В родните им планини техните вражди се точеха нескончаемо. Света гора явно можеше да промени всичко.
— Искам да те попитам нещо, но нека си остане между нас! — разкрещя се Виктор в ухото на Скалата.
— Питай!
Тролът остави питието си на масата. В чашата имаше лилаво хартиено чадърче, което бавно се овъгляваше.
— Виждал ли си Джинджър? Нали се сещаш за кое момиче питам?
— Тя работи при Боргъл!
— Само до обяд! Бях там! Но къде ходи, когато не е на работа?
— Знае ли се кой къде ходи тука?
Музикалната група, обвита в дим, изведнъж прекъсна изпълнението. Един от троловете взе малък камък и го заудря леко. Бавният ритъм сякаш лепнеше по стените. А от пушеците се появи Руби като галеон, цепещ мъгла.
Тя беше същински континентален дрейф, но с по-примамливи извивки.
Тролката запя.
Всички се смълчаха почтително. След малко Виктор чу хлипане. По лицето на Скалата се стичаха сълзи.
— За какво се разказва в песента? — прошепна Виктор.
Скалата се наведе към ухото му.
— Туй е древна тролска песен, народна, де. Разказва за Кехлибар и Яспис. Те били… — подвоуми се и размърда пръсти многозначително. — Приятели. Добри приятели.
— Май разбирам — кимна Виктор.
— Веднъж Кехлибар тръгнала да носи вечерята на своя трол в пещерата и го заварила… — Скалата пак направи жест, но по-недвусмислен — … с друга тролка. Прибрала се у дома, взела си боздугана и отишла да го пребие до смърт — прас, прас, прас. Щото бил неин трол, пък я излъгал. Много романтична песен.
Виктор гледаше как Руби слиза кръшно от мъничката сцена и се плъзга между клиентите. И си напомни, че тя сигурно тежи два тона. „Ако ми седне на коляното, ще могат да ме навият като килимче.“
— Тя какво каза на онзи трол? — не сдържа любопитството си, когато боботещ смях разтърси залата.
Скалата се почеса по носа.
— Туй е игра на думи. Не знам как да я преведа. Общо взето, тя му рече: „Ти да не носиш Скиптъра на Магма, Крал на планината, Унищожител на пълчищата, Господар на Златната река, Владетел на мостовете, Цар на мрачните дълбини“… — тролът вдиша с пълни гърди и продължи — … „в джоба си или просто много се зарадва, като ме видя?“
Челото на Виктор се набръчка от усилена умствена дейност.
— Не схванах.
— Може да не съм го превел вярно — извини се Скалата и отпи още малко сярна стопилка. — Чух, че „Независими алхимици“ ще подбират състав за…
— Тук става нещо смахнато — настойчиво го прекъсна Виктор. — Не усещаш ли?
— Що да е смахнато?
— Всичко някак пращи от напрежение. И никой не се държи както би трябвало. Знаеш ли, че някога тук е имало голям град? Морето го е погълнало. Грамаден град. Но не е останал и помен от него!
Скалата замислено си разтърка носа, напомнящ за първите опити на неандерталец да издяла каменна брадва.
— Виж как се държат всички! — упорстваше Виктор. — Все едно няма нищо по-важно на света от това кои са и какво искат!
— А бе, чудя се… — подхвана тролът.
— Да?
— Чудя се има ли смисъл да си махна сантиметър-два от носа? Братовчед ми Гранитчо познава един каменар, страхотно му издяла ушите. Ти к’во ще речеш?
Виктор се опули тъпо насреща му.
— Виж сега, от една страна, носът ми е възголемичък, ама от друга си е типичен тролски нос, нали?
