останали и съм много доволен от това, в следващия — тряс, вече мисля. А това, да знаеш, е голяма пречка, ако искаш да си щастлив като заек. Искаш трева и секс, а не умуване от рода на „И какъв е смисълът на всичко, като стигнем до същината?“.
— Ъхъ, ама ти поне ядеш трева — изтъкна Гаспод. — Тя не ти приказва. Когато огладнееш, хич не ти трябва да изпадаш в скапани морални дилеми как да постъпиш с онова, дето ти е в чинията.
— И ти си въобразяваш, че имаш проблеми! — скастри го котаракът. — Аз вече мога да ям само риба. Ако докопаш с лапа вечерята и тя вземе, че се разпищи за помощ, значи здраво си загазил.
Смълчаха се. Всички се вторачиха във Виктор. Включително мишокът. И патокът. Изглежда патокът беше настроен най-войнствено. Вероятно беше научил за готварските хитрости с портокаловия сос.
— Тъй си е — въздъхна мишокът. — Виж какво ни сполетя. Да речем, търча си аз из кухнята и ей тоя ме гони — кимна към надвисналия над него котарак. — Писъци, паника… После нещо се разцвърчава в главата ми, виждам някакъв тиган… Сещаш ли се? Допреди миг не съм знаел що е то тиган, ама вече стискам дръжката, котакът изскача иззад ъгъла и… прас! Клатушка се наляво-надясно и мънка: „Кой ме халоса, бе?“ Отвръщам му: „Аз бях.“ И двамата се усещаме, че говорим.
— Че и
Беше черен, с бели лапи и уши като мишени за ловна пушка. Белязаната муцуна подсказваше, че вече е употребил докрай осем от деветте си котешки живота.
— Тъй, тъй, нека да знае — потвърди мишокът.
— Разкажете му какво направихте после — подкани Гаспод.
— Дойдохме тук — обясни котаракът.
— Чак от Анкх-Морпорк ли? — изненада се Виктор.
— Ъхъ.
— Петдесет километра!
— Толкова са, а вече се убедих, че е трудно да те вземат на стоп, ако си котарак.
— Сега разбра ли? — натърти Гаспод. — Случва се с кого ли не. Всякакви твари се примъкват към Света гора. Не знаят защо са дошли, но е много важно да са тук. И никой не се държи както навсякъде по света. Виждам, че става нещо смахнато.
Гъсокът закряка. Долавяха се думи, но толкова завалени от несъвместимостта между човката и словото, че Виктор нищо не различи.
Другите животни слушаха със съчувствие.
— Какво казваш, паток? — не се стърпя накрая заекът.
— Казва — преведе Гаспод, — че било като миграцията при птиците. Усещал същото.
— Тъй ли? Аз не вървях дълго — сподели заекът. — Бездруго си живеех сред дюните. — Той въздъхна. — Три весели години и четири отвратителни дни.
Виктор си спомни нещо.
— Значи си виждал стареца на брега?
— Стареца ли… Да, бе. Все се качваше на хълма.
— Що за човек беше?
— Ей, готин, допреди четири дни речникът ми се състоеше от два глагола и едно съществително. Според теб какво съм си мислил за него? Знам само, че не ни закачаше. Може да сме го смятали за камък с крака, нищо чудно.
Виктор си мислеше за книгата в джоба си. Песнопения, поддържане на огъня… Какъв човек би го правил?
— Не знам какво става — призна си той, — но ми се иска да открия. Слушайте, вие нямате ли си имена? Неловко ми е да говоря с някого, без да му знам името.
— Само аз имам — отвърна Гаспод. — Щото съм куче. Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод.
— Предполагах, че си измисляте имена на своя език — смънка Виктор. — Да речем, Могъщата лапа или… или Бързия ловец.
Усмихна се подкупващо, но останалите го зяпаха дълго.
— Той чете книжки — обясни им накрая Гаспод. — Виж какво — подхвана и се почеса енергично, — на животните обикновено не им пука за имената. Знаем добре кои сме.
— Е, не че имам нещо против да съм Бързия ловец — сподели мишокът.
— Предполагах, че такова име повече подхожда на котарак — меко възрази Виктор, който вече се обливаше в пот. — А мишките имат мили прякори като… като Пискунчо.
— Пискунчо ли? — мигом охладня гласът на мишока.
Заекът се ухили.
— И… и винаги съм смятал, че зайците се наричат… Дългоушко или нещо подобно.
Заекът престана да му се хили и нервно помръдна ушите си.
— Приятелче…
— Да ви кажа — намеси се Гаспод весело, опитвайки се да разведри атмосферата, — чувал съм легендата, че първите двама души на света дали имена на животните. Има над какво да се замислиш.
Виктор извади книгата, за да прикрие смущението си. Песнопения и поддържане на огъня. Три пъти дневно.
— Този старец… — запъна се той.
— Защо пък да е толкова важен? — заяде се заекът. — Просто се качваше на хълма два-три пъти всеки ден и издаваше някакъв шум. Можеше да си сверяваш… не знам какво по него. Винаги същото. Много пъти.
— Три пъти. Три представления. Нещо като театър ли? — мърмореше Виктор и плъзгаше пръст по страницата.
— Не можем да броим до три — кисело го осведоми заекът. — При нас е едно… и много. — Взря се ядно в човека и добави смразяващо: —
— Хора от друго място са му носели риба — продължи Виктор. — Никой не живее наблизо. Сигурно са идвали от много километри. Май не е искал да яде рибата, уловена в този залив. А тук гъмжи от живот. Когато поплувах навътре, видях толкова големи раци, че чак да не повярваш на очите си.
— И те как се казват според теб? — вметна Дългоушко, който не забравяше лесно обидите. — Щрак- щрак ли?
— Ъхъ, дай да изясним въпроса веднъж завинаги — изписука мишокът. — У дома бях мишок за чудо и приказ. Искам подобаващо име, мойто момче. Щото нарече ли ме някой Пискунчо, направо си проси да му оформя главата с тигана, ако ми схващаш намека.
Патокът се разкряка.
— Я млъкнете — помоли другите Гаспод. — Патокът казва, че всичко било част от тая смахната история — хора, тролове и още какви ли не се събират тук, животните изведнъж започват да говорят. Патокът смята, че тук има нещо, в което е причината.
— И откъде може един паток да знае това? — усъмни се Виктор.
— Драги — скастри го заекът, — когато ти се научиш да прелиташ над цялото море и поне да си налучкваш скапания роден континент, тогава ще оплюваш гъските.
— А, говорите за загадъчния усет на животните ли? — оживи се Виктор.
Всички пак го зяпнаха.
— Все тая, трябва да сложим край на историята — заяви Гаспод. — Умуването и приказките прилягат на вас, човеците. Свикнали сте. Някой трябва да разнищи щуротията…
Животните не откъсваха погледи от Виктор.
— Е, може би книгата ще ни послужи… — измъкна се той. — По-ранните записки са на някакъв древен език. Аз не знам как…
Млъкна и помисли. Магьосниците не бяха добре дошли в Света гора. Не вярваше, че е уместно да споменава Невидимия университет или своите скромни занимания там. Постара се да подбере по-безобидни думи.
— Знам обаче кой в Анкх-Морпорк може да ги разчете. И той е животно. Тоест човекоподобно.
— А как е със загадъчния усет? — промърмори Гаспод.
