— Много е печен в тази област — увери го Виктор.
— В такъв случай… — започна заекът.
— Тихо! — спря го Гаспод. — Някой идва.
Пламъкът на запален факел пълзеше по склона. Патокът отскочи тромаво във въздуха и се отнесе нанякъде. Другите изчезнаха в сенките. Само кучето не шавна.
— Ти няма ли да офейкаш? — изсъска му Виктор.
Гаспод склони глава настрана.
— Бау?
Факелът се плъзгаше на зигзаг между храстите като светулка. Понякога спираше и поемаше в съвсем нова посока. Пламтеше ярко.
— Кой идва? — тихо попита Виктор.
Гаспод подуши въздуха.
— Човек. Жена. Използва евтин парфюм. — Муцуната му се сбърчи. — Нарича се „Играчка на страстта“. — Пак вдиша. — Носи наскоро прани дрехи, но не са колосани. Стари обувки. Изобилие от филмов грим. Била е в закусвалнята на Боргъл и… — носът му помръдна — … е яла яхния. Но не много.
— Няма ли да ми кажеш и колко е висока? — подсмихна се Виктор.
— Съдейки по миризмата, не повече от метър и шейсет — предположи Гаспод.
— Я стига!
— Ти повърви само километър с мойте лапи и тогава кажи, че те лъжа…
Виктор затрупа с пясък огънчето и се смъкна по склона.
Светлината замря, щом той доближи. За миг му се мярна силует на жена, която с едната си ръка придържаше шал на раменете си, а с другата вдигаше факела високо над главата си. После пламъкът угасна толкова внезапно, че в очите му заиграха синкави и алени следи. Сред тях различи много по-дребничка фигура от първата.
Тя промълви:
— Какво търсите в моята… ох, какво говоря… защо сте… къде… — Изведнъж жената се овладя и попита сприхаво с познат глас: — Ти пък какво правиш тук?
— Джинджър?
— Да?
Виктор помълча. Кои ли думи подхождаха на такова положение?
— Ъ-ъ… Вечер тук е приятно, не мислиш ли?
Тя се вторачи в Гаспод.
— Това е ужасният помияр, който се навърта около студиото, нали? Не понасям дребни кучета.
— Джаф, джаф — обади се Гаспод.
Джинджър го прониза с поглед. Виктор си представяше мислите й: „Той каза «джаф, джаф». Нали е куче, а те правят точно така…“
— Лично аз си падам по котките — сподели тя.
Нисък глас отвърна:
— Тъй ли? Да не се миеш със слюнката си като тях?
— Що за приказки?!
Виктор се отдръпна и припряно размаха ръце.
— Не ме гледай така! Не го казах аз!
— Да, бе! Сигурно беше кучето, а?
— Кой, аз ли? — невинно вметна Гаспод.
Джинджър се вцепени. Зениците й бавно се завъртяха надолу към кучето, което лениво се чешеше зад ушите.
— Бау? — подхвърли то.
— Това куче каза… — заекна Джинджър и го посочи с треперещ пръст.
— Знам — успокои я Виктор. — Значи те харесва.
Той се озърна. Още една светлинка изкачваше хълма.
— Ти ли си довела някого тук? — обърна се пак към Джинджър.
— Кого? — погледна тя през рамо.
Вече се чуваше и пукането на съчки. Диблър излезе от мрака, следван от Детритус като плашеща сянка.
— Аха! — възкликна Гърлото. — Заварихме влюбените пиленца да си гукат!
Виктор се втрещи.
— Какво?!
—
— Къде ли не ви търсих — укори ги Диблър. — Някой спомена, че сте се качили тук. Много романтично. Можем да го използваме. Ще подобрим плакатите. Тъй… — Прегърна ги през раменете. — Да вървим.
— Къде? — заинати се Виктор.
— Започваме снимки още по зазоряване — съобщи Гърлото.
— Господин Среброриб ми обеща, че повече няма да си намеря работа в този град…
Диблър отвори уста, но поумува още една секунда.
— А, да. Но аз ще ви дам втори шанс. — Говореше далеч по-бавно и внимателно. — Тъй, де. Втори шанс. Знам, млади сте, опърничави. И аз съм бил такъв. „Диблър — рекох си, — ако ще сам да си прережеш гърлото, дай им втори шанс.“ С по-ниски надници, разбира се. Какво ще кажете за един долар на ден?
Виктор видя изгрева на нечакана надежда в очите на Джинджър.
И отвори уста.
— Петнайсет долара — отсече нечий глас.
Не беше неговият. Виктор стисна устни.
— Какво?… — стресна се Диблър.
Виктор отвори уста.
— Петнайсет долара. И пак ще си приказваме за парите идната седмица. Петнайсет или се отказваме.
Виктор затвори уста и вдигна очи към небето.
Диблър понечи да размаха пръст под носа му, но се разколеба.
— Ха, допадаш ми! Умееш да се пазариш! Добре. Три долара.
— Петнайсет.
— Пет. Последно предложение, момко. Хиляди хора там долу ще се вкопчат в такъв шанс.
— И защо не сте при тях, господин Диблър?
Гърлото се озърна към Детритус, който се рееше в мечтите си за Руби, после погледна към Джинджър.
— Хайде да са десет, защото си ми симпатичен. Сам си прерязвам гърлото.
— Спогодихме се.
Диблър протегна ръка. Виктор зяпна своята, сякаш я виждаше за пръв път, и стисна подадената му десница.
— А сега да се връщаме долу — настоя Гърлото. — Много неща имам да организирам.
Той закрачи към дърветата. Виктор и Джинджър поеха след него послушно и донякъде зашеметено.
— Ти си луд, бе! — засъска момичето. — Как можа да се противиш толкова?! Щяхме да си изтървем късмета!
— Нищо не съм казвал! Помислих, че ти си преправяш гласа!
— Не, ти беше! — настоя Джинджър.
Спогледаха се. После погледнаха надолу.
— Джаф, джаф — обади се Гаспод, Кучето — чудо.
Диблър се огледа.
— Това какво беше?
— О, намерихме едно куче — припряно обясни Виктор. — Казва се Гаспод. Наречено е на знаменития Гаспод.
