Подвижни образи

— Вгледай се в очите му — отвърна след малко. — По-зле са и от твоите.

— Ха, какво им има на моите?

Тролът Детритус надникна в палатката.

— Гусин Диблър рече, че те иска вънка, ама тутакси.

— Очите ми… — упорстваше Виктор. — Какво щеше да казваш за очите ми?

— Бау.

— Гусин Диблър рече… — повтори Детритус.

— Ей сега, де! Идвам!

Виктор излезе от палатката си в мига, когато и Джинджър се показа от своята. Той стисна клепачи и забърбори:

— Ох, наистина съжалявам… Ей сега ще се прибера и ще почакам да се облечеш…

— Аз съм си облечена.

— Гусин Диблър рече… — затътна тролът зад тях.

— Хайде! — задърпа го за ръката момичето. — Не бива всички да чакат нас.

— Но твоите… твоите… — Виктор сведе поглед, обаче стана още по-зле. — Брей, пъп в диаманта… — оплете му се езикът.

— Ще свикна някак — подсмихна се Джинджър и размърда рамене, като напразно се опитваше да си нагласи костюма. — Пречат ми тези две купички за крем. Чак сега мога да съчувствам искрено на момичетата в харемите.

— И нямаш нищо против хората да те виждат в този вид? — изуми се Виктор.

— А защо да съм против? Това са подвижни образи, не истинският живот. Бездруго свят ще ти се завие, ако научиш какво са принудени да вършат някои момичета за доста по-малко от десет долара на ден.

— Девет — напомни Гаспод, който припкаше по петите на Виктор.

— Добре, хора, заемете си местата — развика се Диблър в мегафона. — Синовете на пустинята ей там, моля. Робините… но къде са робините? Аха. Майсторите на ръчките?…

— За пръв път виждам толкова хора да работят по един филм — прошепна Джинджър. — Не може да струва по-малко от сто долара!

Виктор огледа Синовете на пустинята. Стори му се, че Диблър се е отбил в закусвалнята на Боргъл и е наел двайсетимата, които са седели най-близо до вратата, колкото и да са неподходящи, а после им е нахлузил пустинни одежди, както си ги е представял. Сред Синовете на пустинята имаше тролове (Скалата го позна и му махна с ръка), джуджета, а в края на колоната — малък, космат и яростно чешещ се Син на пустинята с покривало за главата, което се диплеше около лапите му.

— … сграбчваш я, нейната красота те запленява и я мяташ върху своя лък — нахлу гласът на Диблър в съзнанието му.

Виктор трескаво повтори мислено едва чутите указания.

— Върху какво?…

— Това е предната част на седлото, бе! — изсъска му Джинджър.

— А-а…

— После препускате в нощта, а всички Синове на пустинята те следват и пеят въодушевяващите си пустинни песни…

— Никой няма да ги чуе — услужливо напомни Сол. — Но ако си отварят и затварят устите, ще се създаде… знаете, впечатление.

— Сега не е нощ — възрази момичето. — Слънцето свети, та се къса.

Диблър се опули и размърда устни, после кресна:

— Сол!

— Чичо — припряно подхвана племенникът, — не можем да снимаме нощем. Духчетата няма да виждат. Нищо не пречи да сложим табела „Вече е нощ“ в началото на сцената и…

— Магията на подвижните образи не е такава! — развика му се Гърлото. — Това си е мърльовщина!

— Извинете — вметна Виктор. — Какъв е проблемът, щом духчетата могат да нарисуват нощно небе със звезди?

За малко всички се смълчаха. Диблър се вторачи в Техничаря.

— Могат ли?

— Не става — възрази майсторът на ръчката. — Адски трудно ги караме да нарисуват и това, което виждат, камо ли измишльотини.

Диблър си потърка носа.

— Може и да съм склонен за малък пазарлък…

Техничаря вдигна рамене.

— Не ме разбрахте, господин Диблър. За какво са им пари? Най-много да ги излапат. Започнем ли да ги караме да рисуват, каквото нямат пред очите си, ще загазим като…

— Защо да не е пълнолуние? — опита се да спаси положението Джинджър.

— Правилно мислиш — похвали я Диблър. — Ще има и надпис, че Виктор казва на Джинджър: „Колко ярка е луната, бвана.“

— Или нещо в този дух — дипломатично добави Сол.

Настъпи пладне. Хълмът Света гора лъщеше под слънцето като оплискана с шампанско тапа, която някой е огризал. Майсторите въртяха ръчките, статистите бодро нападаха и се връщаха, Диблър надаваше яростни вопли към всекиго. А историята на кинематографията отбеляза поредния забележителен момент, когато три джуджета, четирима мъже, двама тролове и едно куче яздеха една-единствена камила и й пищяха ужасено да спре.

Запознаха и Виктор с камилата. Животното затрепка с дългите си мигли насреща му, докато привидно дъвчеше сапун. Засега се бе отпуснала на колене и имаше вид на камила, която е прекарала твърде тягостно утро и затова няма да търпи глупости от никого. Вече бе улучила трима с ритниците си.

— Как се казва? — попита Виктор предпазливо.

— Ние й викаме Злонравен Кучи Син — обясни току-що назначеният вицепрезидент по камилите.

— Не ми звучи като име.

— Ама пасва чудесно на тая камила — възрази разпалено камиларят.

— Че да няма нещо лошо да си кучи син? — подхвърли някой зад гърба му. — И аз съм кучи син. За твое сведение и баща ми беше кучи син, мазно копеле такова, дето се шматкаш напред-назад по нощница.

Камиларят се ухили нервно на Виктор и погледна назад. Не видя никого. После се вторачи надолу.

— Бау — обади се Гаспод и размаха огризката от опашката си.

— Ти чу ли някого да говори преди малко? — плахо попита камиларят.

— Не. — Виктор се наведе към едното ухо на камилата и й зашепна, в случай че и тя беше от жертвите на Света гора: — Ей, аз съм свой човек, разбрахме ли се?

Злонравният Кучи Син само размаха ухо, дебело колкото килим.12

— Как да я яздя?

— Когато искаш да я подкараш, ругаеш и я удряш с пръчка, а щом поискаш да спреш, ругаеш и удряш още по-силно с пръчката.

— Ами ако поискам да завие?

— Е, това вече е в Наръчника за напреднали. Най-добре е да слезеш и да я принудиш да завие с дърпане на юздите.

— Нека сме готови! — изрева Гърлото в мегафона си. — Сега ти ще препуснеш към шатрата, ще скочиш от камилата, ще влезеш в схватка с евнусите — великани, ще нахлуеш в шатрата, ще измъкнеш момичето, ще се метнеш на камилата и ще препуснеш. Запомни ли? Ще се справиш ли?

— Какви евнуси — великани? — недоумяваше Виктор, а камилата под него се изправяше полека.